Долището беше дълбоко разядено корито на пресъхнала рекичка. Тук-там стърчаха купчини изсъхнали треви, широко наоколо ярко се белееше ситен пясък, настилан от водата на дълбоки пластове. По цялата дължина на дола, на но три-четири разтега един от друг, горяха големи огньове и около всеки огън стояха по двама или трима мъже, съблечени до пояс, гологлави и боси по парещия пясък. Те всички бяха препасани с червени пояси и по това личеше, че са палачи и мъчители. Край всеки огън бяха изтеглени купища жар, а наблизу бяха нахвърляни камари дъбови дърва. Нагорещеният въздух над жарта, над пламтящите огньове трептеше и се люлееше над едвам видими вълни, по разголените тела на палачите се стичаше пот на едри капки, на цели вадички. В купищата жар бяха наслагани мечове, двуроги шишове с дървени дръжки и други пак тъй разклонени като вилки железа, но не с остри краища, а сплескани, кръгли като парички На свой ред главатарят на палачите махна с ръка и викна:
— Започвайте!
Войниците се нахвърлиха върху пленниците и ги поведоха един след друг към огньовете. Край всеки огън бе изправен по един българин. Нахвърлиха се върху неволниците и палачите — увисваха по тях, хващаха здраво ръцете им, сграбчваха ги за дългите коси, да не могат и да помръднат глава. Други мъчители, по един край всеки огън, дигаха от жарта нагорешен до червено меч или двурог шиш и го насочваха бързо към очите на пленника.
— Майчице! — разнесе се пронизващ писък сред забързаното оживение около огньовете. Веднага след него, едновременно с него се чу и втор, и трет, чуха се още много викове и писъци от ужас, от болка:
— Очите ми!… Ооо… Изгорях…
Пленниците се дърпаха с все сила и на всички страни, но не можеха да се изтръгнат от ръцете на сграбчилите ги, увиснали по тях войници и мъчители. Нагорещеният меч не се и докосваше до очите, но стиснатите клепки в миг прегаряха от светналото желязо, очите се издуваха на мътни мехури, които се пукваха и по пребледнелите обраснали бузи потичаше обилна влага, на мястото на очите се отваряха кървави дупки, острият двурог шиш хлътваше бързо в затворените очи на друг неволник, а нагорещените парички оставяха върху очите два дълбоко прегорели кървави кръга. Така бяха прекарани край огньовете всички доведени тук българи. В трептящия въздух пропълзя и се задържа тежка, сладникава миризма на изгоряла плът. Когато преброиха до сто ослепени вече пленници — сто и първия от тях оставиха с едно око и палачът му викна:
— Ти ще ги водиш тия! Заведи ги на вашия цар, кучето Самуил!
Всички ослепени неволници бяха изтласкани към другия край на долището. Те се клатушкаха нататък с плахи стъпки, с протегнати ръце, въртяха глави, сякаш да махнат отпред очите си черната тъмнина, блъскаха се един в друг, притискаха се, а ромеите викаха по тях:
— Махайте се оттук! Вървете при своя цар, и вие крастави кучета като него!…
Отчаяните болезнени викове и стонове на ослепените заглъхнаха отвъд дълбокото долище. Тогава откъм горния му край навлязоха други пленени българи и ромейски войници. Поведоха и тия неволници един след друг край огньовете. Чу се надалеко гласът на катепан Куцукус:
— По-бързо! По-живо! Те са хиляди, хиляди!
Разнесоха се нови писъци и вопли. Миризмата на изгоряло човешко месо се сгъсти край огньовете. Един от българите — едър млад момък, едва що бяха го изправили пред огъня — разблъска с голяма сила войниците и мъчителите, които се бяха налепили по него, отскубна се от ръцете им, но губителят, който бе посегнал да изгори с меч очите му, подскочи и разцепи главата му с нагорещеното острие…
Край огньовете минаваха тълпа след тълпа пленници и войници. Час по час мъчителите хвърляха в загасващите пламъци наръчи дърва или изтегляха нови купища жар; към небето се издигаха нови стълпове чад, миризмата на изгоряла човешка плът ставаше все по-гъста и по-тежка. Кацукус, главатарят на палачите, минаваше от огън до огън и викаше по людете си, подканяше ги да работят по-бързо, по-сръчно. Когато някой от българите се противеше повече или дори се изтръгваше от ръцете на мъчителите, войниците го съсичаха, надупчваха го с копията си; встрани, по-далеко от дългата редица на огньовете, бяха захвърлени телата на мнозина избити българи. Върволицата на ослепените излизаше от зловещото долище и се клатушкаше, пъплеше накъм Струмица. Водачите, по един едноок на сто души, водеха слепите към затворената българска крепост и жалките стонове на всички тия несретници се разнасяха надалеко. А Василий императорът продължаваше да стои със своите приближени на височината отсреща. Над главите на ромейските велможи бяха опънати сенници, до нозете на василевса беше сложен и стол, но той не го и поглеждаше дотолкова беше погълнато вниманието му от злокобната работа на палачите по песъчливото дъно на пресъхналата река…