Девет дълги пламтящи августовски дни продължи ослепяването на българските пленници. Върволицата на ослепените стигаше до стените на Струмица. Василий идваше по няколко пъти на ден и стоеше дълго на височината, да следи отблизу работата на мъчителите. На десетия ден в пленнишкия стан бяха останали само няколкостотин българи. Те знаеха къде водеха ромеите техните другари и бяха успявали досега да се спасяват, но дойде и техният ред. Когато ромейските войници насочиха копията си, за да поведат и тях към мъчилището, те се нахвърлиха с голи ръце върху войниците. Битката беше къса. Тия няколкостотин българи бяха избити до един. Съобщиха на василевса за техния край, а той презрително приподигна рамена и попита:
— Колко са ослепените?
Катепанът, главатар на палачите, ниско се поклони:
— Четиринадесет хиляди, твое свето царство.
Пред Василия се изстъпи най-старият от велможите му, сввастократорът Йоан Петрон, поклони се той още по-ниско, после дигна високо ръце, сякаш за благодарност към бога, и гласът му потрепера от лъстива угодливост:
— О, велики василевс, вековете ще те запомнят като унищожител на варварите!
По-късно Василия Втори нарекоха „вулгарохтонос“, което ще рече българоубиец.
Самуил престоя една неделя в Прилеп, във вътрешната крепост на тоя град. Край него беше само Радой. Крепостта беше празна — пазеха я само двайсетина стари войници и един още по-стар стотник, който гледаше добре службата си, но не смееше да се явява пред ранения цар дори и вечер, след затварянето на крепостните врати, както беше според реда във войската. Стотникът се явяваше пред Радоя в ходника пред царските стаи с едни и същи думи:
— Вратите са затворени. Нощната стража е по местата си.
Царският слуга посрещаше стотника със запален светилник в ръка и отговаряше с надебелял глас:
— Добре. Ще предам на царя. Върви си.
Вътрешната крепост се издигаше по високите, стръмни скали над Прилеп. Тихо беше сега тук, между дебелите каменни стени високо горе по скалите. Ден и нощ се чуваше воят на ветровете, ту по-силен, ту по-слаб като въздишка, а рано сутрин и на залез проечаваше рог с равен, тъжен звук, сетне започваха подвикванията на нощните стражи и така през цялата нощ. Сутринта на осмия ден, преди още да изгрее слънцето, царят излезе на източната площадка на тукашното си жилище, гологлав, наметнат с лек сив плащ. Никой не го придружаваше. Отсреща, по широката външна стена, оттатък външния двор на крепостта, сънлив страж се разхождаше с бавни стъпки. Щом съгледа царя, той бодро вдигна копието си за поздрав, но Самуил не го и забеляза. Над Златовръх и протегналата снага на Верула чак до Козяк се ширеше румено сияние, което се преливаше в чиста, зеленикава светлина, високо по небето. Там, в подножията на Козяк, бе минал царят преди осем дни заедно със сина си Радомир, нататък и сега бяха обърнати дълбоко хлътналите му очи, нататък, отвъд Вардар, към Беласица. Какво ставаше сега там?
Самуил прекара студена длан по лицето си, да прогони мрачната сянка, която се изправяше пред погледа му. Василий беше победител — сега, когато близу седемдесет години притискаха плещите на Самуила, когато в битките му се завиваше свят и мечът беше вече тежък за неговата десница.
Слънцето бавно изгря. Беше месец Зарев, но горите в низината и отвъд Трите реки все още се зеленееха. Откъм града долу, току в подножията на стръмните скали, се дочуваше сподавена врява и весел кучешки лай. Царят обгърна с поглед потъналия в слънчев блясък простор наоколо и неочаквано топла тръпка премина през изнуреното му тяло.
— Не — прошепна той и поклати глава: — Не! Само смъртта е край. Само смъртта е край на всичко!
Нова ли надежда се пробуждаше в сърцето му?
Самуил отново влезе в твърдината през малката врата, която извеждаше на площадката. Скоро след това той се показа в предния двор и бавно се запъти към главната врата на крепостта. Не беше препасан с никакво оръжие, наметнат беше със същия сив плащ, сложил бе на главата си кожен шлем, изпод който се подаваше дългата му, вече съвсем бяла коса. Тежката крепостна врата бе отворена още при изгрев слънце, спуснат бе и подвижният мост над дълбокия ров пред вратата. Самуил поздрави стражите и излезе на пътя, който вадеше надолу към града. Войниците от крепостта гледаха учудени как старият цар слизаше по кривуличещия път сам и без оръжие.