Пътят се изпълни със слепи люде, със слепи войници. Какъв тъжен войнишки строй! И още по-тъжен, защото бяха във войнишко облекло, с ножници, които висяха, мятаха се празни по бедрата на мнозина от тях. Първият едноок водач ги водеше към Струмица. Те вървяха и вървяха след него хиляди, излизаха от зловещото долище, преминаваха на пътя, изпълваха го от единия до другия му край и все по-далеч и по-далеч напред. Приподигнали ръце, те се търсеха в тъмнината, търсеха негли всичко, що бяха загубили завинаги, докосваха се да видят, че не са сами в тая страшна тъмнина, в треперещите им пръсти имаше и страх, и копнеж, и неизразима мъка. Стъпваха предпазливо и влачеха нозете си в праха, бояха се да се откъснат от земята, да се отдалечат от другарите, да не тръгнат в погрешна посока. Но не бяха само ужасените им лица, кървавите сълзи по тях, черните, подпухнали рани на очите им, не бяха само търсещите им ръце, не бяха само повлечените им плахи стъпки, а още по-страшни, по-тъжни, по-грозни бяха гласовете им, въздишките им, стенанията им, писъците им и думите, които изричаха.
Те вървяха бавно. Какво мрачно шествие! Човек до човек. Понякога някои се спираха, откъснали се макар и само на една педя от другарите си, но им се струваше, че оставаха сами в тъмнината и в целия свят. Другите отминаваха, а пред тях оставаше празнина и се виждаше с какво отчаяние протягаха ръце, търсеха наоколо, докато се докоснат до някого или друг някой се блъсне в тях. Някои в краищата на пътя тръгваха неусетно настрана и хлътваха в изкопа край самия път, падаха в някой трап, прекатурваха се в някой дол. Еднооките им водачи викаха по тях, махаха с ръце, тичаха да ги предвардят, но какво можеше един едноок между сто души слепи? А и мнозина от еднооките вървяха в най-голямо отчаяние или ги измъчваше болката на изгореното им око — не беше тя по-малка от болката на двете извадени очи. Те, еднооките, бяха сега челници на това сляпо войнство. А предишните челници сега бяха сред войниците си, слепи и безпомощни като тях, по-бедни, по-окъсани от тях с остатъците от челнишкото си облекло. И бяха все по-малки челници — по-големите, които бяха попаднали в ромейски ръце, бяха съсечени още в пленнишкия стан.
Отчаяните гласове на слепите, въздишките им, стенанията и писъците им се чуваха вече по целия път и далеко наоколо. Те се викаха по име, всеки търсеше другарите си от десетицата, съселяните си, дори и добрия си челник; всеки зовеше близките си люде, майка си, децата си; разказваше някому през кървавите си сълзи простата история на своя живот; оплакваше се жално като уплашено дете; или пък проклинаше злобно, заканваше се със страшни думи:
— Ооооо… Болииии…
— Смилко… Къде си, Смилко, къде си, братко мой?…
— На война… И аз, и по-големият ми син. В къщи остана само жената с дребни деца. А сега накъде… Сина убиха още долу, при стената. Към мене се обърна той с очи, когато умираше, потърси ме, ама не можа нищо да ми каже. Дете! А сега аз накъде без очи…
— Аз палата му ще запаля от четири страни! До гръкляна му само да се докопам, с дроба му ще го измъкна заедно. Болярско куче, изедник…
— Оооо… мале-майчице! Оооооо…
Кой можеше всичко да чуе и да запомни в общата врява и викот сред толкова люде, четиринайсет хиляди, човек до човек? Някои се спираха немощни и биха изостанали сами сред полето, но идващите след тях ги повличаха. Никой не можеше да побърза, всеки пристъпваше опипом, с голям страх, но всеки искаше да стигате по-скоро там, където бяха го повели, където го бяха понесли. Споменаваше се Струмица… Струмица и всички се стремяха нататък, към своя град, може би там ще намери човек някакво облекчение, сред своите, негли ще махне някой отпред очите тоя черен мрак, тая болка под целия тежък, оловен череп. Ами те допреди малко бяха здрави люде, виждаха ясния божи свят с ясни очи и сега тъмнината бе като черна превръзка, та и сами посягаха да я махнат отпред очите си. Може би там… По това беше някаква неясна мисъл, неясна надежда, самоизмама в страшното отчаяние. И всички се стремяха нататък, нататък бяха протегнати ръцете им, та избързваха и тия, които се спираха за миг насред пътя.
И тоя огън в безкрайния летен ден… Те не виждаха светлината на слънцето, но усещаха силата на огъня му. А жаждата изгаряше самата им утроба. Някои от тях не бяха пили вода още от пленническия стан, а сега жаждата им беше три пъти по-голяма. Раненото тяло изгаряше за капчица вода. И колкото често споменаваха майките си, имената на децата си, много по-често повтаряха:
— Вода… Водица!…
Оглеждаха се със слепите си очи, търсеха, питаха. Къде ли бе останала Струмешница, не се чуваше тихият шум на премалелите й води, още по-далеко беше Стара река, край пътя се отваряха само сухи, песъчливи долища. Ще се обади някой от еднооките, и той с пресъхнали, напукани устни: