— Ей, люде божи… Ей, проклети дяволи ненаситни! — викаше сред тях и над главите им едноокият, ако беше по-милостив човек, или пък ги риташе, блъскаше ги с юмруци: — Скотове сте вие, а не люде!…
Минаваше ден след ден, пътят на слепите пътници нямаше край. Те влачеха едвам нозе по пътищата, застояваха се често дни наред на едно и също място, разпиляваха се за храна и се изчакваха по цели дни, а времето не ги чакаше. Ден след ден, променяше се и то. Веднага след Малка Богородица започнаха първите есенни дъждове, които са добри за орача и сеяча, но променят въздуха и ветровете. Нощите станаха студени под открито небе, а слепите нощуваха повече край пътищата, по полетата и горите. Срещаха само малки селища и никое не можеше да ги побере всичките, людете и се бояха, гнусяха се от тях. Несретните пътници нощем се събираха гъсто един до друг, събираха се на живи купища, за да се топлят с измършавелите си тела. По цели нощи над тях виеха зли ветрове, трептяха по студеното небе далечни звезди. И както през първите дни след ослепяването им, по цели нощи се чуваха стенания и въздишки — студът ги измъчваше, пробуждаше в тях и цялата им мъка. Еднооките им водачи ги учеха и им помагаха да си палят огньове, когато наоколо имаше откъде да накършат клони, да наскубят бурени и трънаци. Те търсеха с разперени ръце, лазеха и по земята, после се викаха и се събираха да натрупат на едно място, каквото бяха успели да съберат за огъня.
След Кръстовден тая година времето съвсем се развали. Откъм моретата се надигнаха облаци, започнаха нови дъждове, студени и продължителни. Всичко прокисна и се пропи с влага, придойдоха реките, разкаляха се пътищата. И гладът стана сега още по-страшен — по полетата вече трудно се намираха снопи или каквито да са плодове и треви, които можеха да послужат за храна. Сега слепите скитници намираха храна само по селищата, но то беше колкото да не изпокапят по пътищата. По това време те минаха през Прилеп и после през Обител…
Такава е човешката душа — понякога като пламъче на свещ и угасва от най-леко подухване, понякога пък не ще я съкруши и най-лютата болка; такова е човешкото сърце — не престава да тупти, докато има в него макар и само една искрица живот. Иначе тия слепи люде не биха могли да преминат такъв дълъг път в пек и студ, през дъждове и бури, гладни, боси, голи, покрити с рани, без светлина пред себе си. Такъв е духът човешки — минава през вода и през най-силен огън.
В Обител слепите ядоха повече и пиха повече; голям беше тоя град и всякакви люде имаше в него, много бяха и манастирите в него и около него, може би и затова, че царят беше вече близу. Слепите все неговото име споменаваха и в негово име чукаха по вратите. Посъживиха се те тук и скоро продължиха пътя си през горите, които започват едва ли не от прага на тоя град. Беше облачно време, но не валеше, та слепите пътници и на това бяха благодарни. Стръмен беше пътят оттук през планината нагоре, подухваше и студен ветрец от усоите, слепите се свиваха в дрипите си, притискаха се един към друг. Ех, още малко. Не беше вече много далеко. И един там, докато влачеше премалелите си, изранени нозе, започна да разказва сънищата си от предната нощ. Заслушаха се мнозина около него в гласа му — както разказваше той сънищата си, те бяха като връщане към предишния им живот, към загубената светлина.
— …Ходя аз бос по ливадата — разправяше той, протегнал рошавата си глава напред, сякаш виждаше къде стъпва, та и стъпките му бяха по-твърди. — Тревата мека и усещам как хладнее на нозете ми. Това са все хитрини на дявола, тая мека, росна трева и хладината по нозете. Глези те той и те подмамва, да можеш да се разделиш лесно с тоя свят. По ливадата наоколо и пеперуди пръпкат, цветя миришат, жълти, сини и всякакви. Небето отворено от край до край чисто, иде ти да литнеш като птица. Току изеднаж — насреща ми сред ливадата боляринът, нашият болярин. Като от земята да изникна заедно с коня си, но не е на седлото, ами води коня за юздата. Гледай ти, мисля си аз, и господарят тръгнал пеша по земята. Докато да го погледна, и той бос като мене в тревата. Сещам се аз: това е пак сатаната. Да ми домилее господарят, да влезе в сърцето ми. И аз се радвам, че боляринът е тръгнал като мене. Това е, защото правдата търся и я виждам чак и насън. Пък то, като се събудиш, виждаш, че сатаната те е лъгал.