— То, правдата, добре — обади се изтихо някой там наблизу. — Но ти защо… и господарят ти бос, и ти бос. По-добре ще е и двамата да сте обути.
Потърси го разказвачът на сънища със слепите си очи, както беше от лявата му страна, и рече предизвикателно:
— Аз пък ти казвам, че е по-добре и двамата с господаря да сме боси. Човекът се ражда бос и гол. И по-добре ще е да са боси и парикът, и боляринът. Така ще се живее без измама.
Друг един вървеше от дясната му страна, заслушан в приказките му, и от време на време току ще помръдне устни да повтори след него:
— Боси… Без измама…
И кой знай откъде дойде тая мисъл в ума на тоя отляво, та дори не се обърна към него и рече, без да бърза:
— А ти защо си тръгнал с царя, щом искаш и него, такова, бос да го изуеш…
Разказвачът на сънища не бързаше да отговори и като да искаше да премълчи отговора си, но той никога не премълчаваше, отговори и сега:
— Царят мисли за простия човек и го жали. Той е най-добрият между господарите. Аз може и да не съм тръгнал съвсем по своя воля с него, ама сега по своя воля отивам при него. Кой друг ще ми помогне, като останах без очи?
— Без очи… — прошепна тоя от дясната му страна.
— Ето, виждаш ли… — трепна радост в гласа на тоя от лявата му страна. — А ти искаш и царят да ходи бос. С какво ще ти помогне, като е гол и бос!
О, българино, който във всичко търсиш правда и не можеш да търпиш никого над себе си!…
Разказвачът на сънища заекна сърдито — търсеше силни думи да отговор, ала в същото време някъде изотзад се зачуха викове, тропот на копита:
— Дръпнете се от пътя, сторете път на княза! Дръпни се ти, скоте!…
Чу се и плюсък на бич; после пак гневни провиквания, някой болезнено изохка. По пътя отдолу се бе задала неголяма дружина конници и бързаше насам. Еднооките се бяха разтичали и блъскаха слепите на единия край на пътя, за да отворят място на конниците. Слепите се щураха уплашени, разтревожени, не знаеха, не виждаха къде да се отдръпнат, еднооките бутаха по края на пътя когото сварят и викаха, биеха с тояги и юмруци. Конниците минаваха бързо през тая бъркотия — ту ще се наведат и ще блъснат някого с ръка, ту ще ритнат другия след него, а и конете отваряха път с гърдите си. Пръв яздеше княз Иван-Владислав, който и не поглеждаше къде стъпва копят му, пък дигаше и бича си да удари. Викове и проклятия, болезнени охкания следваха конниците — не можеше да ги спре и името на княза. Мнозина слепи попадаха в нозете на конете и бяха жалки слепешките им усилия да се спасяват от тежките, подковани копита. Когато конната дружина мина и отмина през купчината слепи, където беше разказвачът на сънища, и още не бяха стихнали гневните и плачливи крясъци наоколо, той дигна кухите си очи, обърна се на една, на друга страна, сякаш искаше да го чуе целият свят, и рече:
— Ето ги господарите и конете им! През нас минават, а ние лежим в праха. Защо изгориха очите ни с нажежено желязо? И сега ли няма да разбереш омразата ми? И все така ще бъде, докато не тръгне бос с мене и сам царят!…
В Преспа се бяха събрали няколкостотин войници, които след битките при Беласица и Струмица се бяха пръснали, за да избягнат ромейския плен, а не бяха успели да се затворят в Струмишката крепост, където бе намерила спасение по-голямата част от българската войска. С тия войници започна Самуил, щом се прибра в Преспа, и грижите му около тях ободриха и него самия. Като се видя отново сред свои войници, ден след ден той цял се преобрази, та всички се чудеха на новата му сила. Царят беше постоянно между войниците, препасан с меч, в ризница, с боен шлем, сякаш и сам да покаже някому породилата се нова сила в неговото сърце. Той мислеше за нова среща с Ва-силия, мислеше да превърне и Преспа в още по-яка твърдина, та да не може никой да мине през стените, през зодите й. Кипна работа по всички оръжейни работилници, по разните крепостни помещения; по езерата сновяха чунове, които пренасяха люде, оръжия и всякакви припаси. Съживиха се и пътищата наоколо — до Охрид, Костур, Воден, Обител, Пилеп. Добра помощница на стария цар беше неговата снаха Ирина Радомирова. Тя се бе прибрала в Преспа заедно със седемте си деца и беше най-често с царя — да го изслуша със съчувствие, да го насърчи със смели думи, да го подсети. Тойлите, тихи дни на Руен отминаха и след последните дъждове вече се усещаше студеният дъх на есента. Сутрин и вечер езерото тъмнееше, разлюлявано от смразяващи северни и западни ветрове. Долитаха сякаш със студените ветрове и всякакви тревожни мълви, дочу се и за ослепените войници, но царят не искаше да вярва на зли думи я мълви, щом не беше получавал още никакви вести от синовете си, от войводите си, които стояха при Струмица.