Той очакваше в Преспа и Радомира, очакваше да се придвижи насам и цялата войска, доколкото бе останала още на крак и с оръжието си. Ала вместо Радомир в Преспа пристигна Иван-Владислав, който донесе и потвърди най-страшните вести.
— Царю — каза той на чичо си, — ние сме пред гибел. Вторият Василий плени хиляди и хиляди наши войници, но приготви се да чуеш и нещо по-страшно: Василий заповядал да ослепят всички тия пленници и те идат насам. Аз ги настигнах и отминах край Обител. О, по-добре да не бях се раждал! Видях ги, бях сред тях. Те идат насам, хиляди слепи мъже, и отчаяните им викове се чуват надалеко. Царю — започна той пак, но не можа да довърши.
Царят притвори очи, полюшна се и ако не бе го подкрепила Ирина Радомирова, която стоеше до него, би се строполил на земята. Бързо го пренесоха безчувствен в спалнята му.
Малко по-късно, докато царят лежеше изпружен на леглото си, Ирина Радомирова и княз Владислав се срещнаха в един от тремовете на двореца, без да се дирят. Ирина рече:
— Човек би помислил, че ти, княже, дотича направо от шатрите на Василия, за да донесеш на царя тая грозна вест. Ти можеше да убиеш царя!
Гласът й прозвуча като свистене на бич и сякаш плесна княза през лицето му. Той разтегна устни в двусмислена усмивка и се преви пред нея като изкусен в обноските си ромей:
— България няма да остане без цар, светла княгиньо.
— Кой? — попита го тя.
— Законният… — спусна клепки Владислав с лицемерно смирение.
— Ти?
— Законният, светла княгиньо — повтори Ароновият син.
Ирина отмина. Тя се бе запътила към стаите на децата си, които не бе виждала през целия ден, но изеднаж се спря и сякаш забрави накъде бе тръгнала:
— Законният… Той мисли за себе си, той се готви да стане цар, като първороден син на Арона, който бе по-стар от царя. Синът на изменника се готви да стане цар на България.
Шепотът й замря на бледите устни. Когато влезе при децата си, те се уплашиха от блуждаещия й поглед, от бледността на лицето й. Тя ги гледаше, но не ги виждаше. Не беше ли нужно, не беше ли длъжна да сподели с царя своите подозрения и страхове, да му предаде най-сетне какви думи бе чувала от устата на Ароновия син, и сега преди малко, и много по-рано. Тя познаваше Владислава по-добре от всички други, той беше разкрил пред нея истинския си образ, ето и сега… Но тя нищо не можеше да докаже за него и можеше да се надява само на доверието на царя към нея.
Тоя ден Ирина влиза на няколко пъти в покоите на царя, стоя и до късно с него, ала не се реши да му заговори за Владислава. Царят лежа дълго след припадъка си, а като стана, едвам се държеше на нозете си и не толкова от телесна, колкото от душевна слабост. Едва пророни няколко думи и те бяха все за ослепените войници. При тях беше той с всичките си мисли. Ирина Радомирова изчака да мине още една нощ и на другия ден каза на стария цар:
— Неспокойно време, господарю и татко. Ти прости ми, но аз се боя много за децата си. Майка съм.
— Защо се боиш за децата си?
— И аз не мога да кажа. Но ето голям е страхът ми. Може би защото мъжът ми не е тук… Струва ми се, че ни застрашава някаква опасност.
— Аз те знаех за по-храбра.
— Жена съм и майка. Аз те моля да успокоиш сърцето ми и да не ми се сърдиш, царю мой и татко. Повели да се засили стражата в двореца, моля те за това. Може да са напразни страховете ми, но ето, боя се.
Царят не отговори веднага. Тя го гледаше с голяма тревога — той като че ли не се боеше вече от нищо. Такива бяха и думите му:
— Не е нужна по-голяма стража. В Преспа аз не се боя от Василия. От своите люде пък и никак не се боя. Ако някой от людете ми дигне сега, в това тежко време, ръка срещу мене, по-добре да не съм и жив. А ти, княгиньо и дъще, няма защо да се боиш за себе си, още по-малко за невръстните си деца.
Ирина не можеше да стори нищо повече. Би ли могла да засили стражата на своя глава, да задържи Владислава? Владислав я гледаше дръзко в очите, когато се случеше да се срещнат, и със своята прекомерна почтителност към нея той й се присмиваше.