Той ги гледаше с широко разтворени очи, дигнал високо глава да ги види още по-добре, да ги види всичките, до най-последния между тях, най-нещастния между тях. И дълго стоя мълчалив и неподвижен, само вятърът подухваше дългите му бели коси. Сетне колената му започнаха негли сами да се присвиват, той се приведе и двете му колена отеднаж тупнаха върху влажния пясък. Поклони се царят ниско, на колена пред ослепените войници, и промълви най-добрите думи, които можеше да им каже:
— Деца мои, синове мои… Войници мои добри, войници мои храбри, народе мой…
Не каза нищо повече. Нямаше повече и по-ясни думи за неговата мъка.
Пристъпи племенникът му Владислав, също и войводата Богдан, челникът на новия полк Георги Кичава, да му помогнат да стане, но той пак ги отстрани. През тълпата на слепите премина някакъв бърз шепот, някой високо изохка, после те всички замлъкнаха като по даден знак. Старият цар Самуил стоеше на колена пред тях…
Той се изправи сам. Ала изеднаж цял потрепера и се полюшна, княз Владислав едвам успя да го задържи да не падне върху пясъка.
Царят се съвзе от припадъка в леглото си. Той видя най-напред Ирина Радомирова, седеше тя на столче до главата му. Там беше и Радой. Царят видя и него. Той понечи да се изправи, ала нямаше сили нито да се помръдне. Погледна слугата си:
— Подигни ме.
Ирина бързо се наведе към него:
— Но, татко… полежи… Ти си още много слаб.
Царят виждаше това и сам. В стаята тихо трептеше и се полюшваше светлината на няколко свещи; на дървения под лежеше сянката на Радой, пълни бяха с мрак и ъглите наоколо. Самуил не усещаше никаква телесна болка, но не можеше да помръдне сякаш и пръстите си от голяма немощ. Той изви едва-едва очи към снаха си и промълви:
— Кажи да се погрижат за тях. Да ги нахранят. Да ги пооблекат. Да ги приберат някъде.
— Да, татко. Нахраниха ги, превозиха мнозина и тук, на острова, по войнишките помещения. А ти, татко? Боли ли те нещо? Искаш ли нещо?
— Душата ме боли. Душата. Няма ли някаква вест от Радомира?
— Още няма никаква вест.
После Самуил дълго мълча. Макар да изпадна в такава слабост, мислите му бяха ясни. Той мислеше за ослепените — колко ли бяха те? Хиляди. Всичките му войници, които Василий бе успял да плени в Клидионската теснина и в последния бой към Струмица. Той ги жалеше и чувствуваше пред тях някаква голяма вина. Сега бе оживял както никога и страхът му за царството. С тия слепи войската бе разбита. Колко войници още бяха останали в Струмица? Нужно беше много време, докато се събере нова войска. Ще почака ли Василий? Само преди няколко дена Самуил беше по-силен, по-смел, с добри надежди. Но сега ето не може ни да се помръдне в леглото си от слабост. Сега той мислеше за смъртта си и за своя син, който трябва, да остане на негово място! „Ах сине мой… Да беше жив поне Рун. Яков Рун. Оставям ти разбито царство, разбита войска.“
Сянката на Радой се размърда по пода; той разбра мислите на своя господар и не можа да се сдържи:
— Ти сега мисли за себе си, го-господарю, и по-скоро да оздравееш. Остави сега всичко друго, войската и…
Самуил помълча, сетне тихо рече:
— Какво е цар без войска? Без царство. Без народ. Нищо! — Той потърси слугата с очи и продължи някак строго, като че ли искаше да му припомни неговото място на слуга: — Иди да ми повикаш епископа.
— Хъ… — изръмжа Радой. — Той е тук. Чака да го повикаш. Да не подушат те болен човек.
— Върви.
Слугата повлече нозе към вратата, в стаята останаха царят и Ирина сами.
— Кажи, щерко, да изпратят люде при Радомира, ако могат да стигнат до него.
Ирина не му каза, че сама бе изпратила вече люде при мъжа си, за да не се досети царят, че бе помислила за смъртта му, а отговори: