— Добре, татко.
— Кажи на Владислава… да се погрижи за всичко, докато дойде Радомир.
Ирина Радомирова пристисна устни, да спре думите, които изеднаж дойдоха на езика й. Не, не беше време и сега да разкрие истинския образ на Ароновия син. И каква полза, що можеше да стори сега старият цар? И тя пак отговори:
— Добре, татко.
Ирина премълча и това, че бе наредила да сложат стражи пред царските покои, които не пущаха никого при царя без негово и нейно също желание и повеля. Тя се боеше тъкмо от Владислава, да не би да ускори някак смъртта на чичо си, преди да пристигне Радомир в Преспа. Тя не мислеше и да се отдалечава от леглото на царя, но когато в стаята влязоха епископ Емилиян и старият слуга, той пак обърна поглед към снаха си:
— Остави ни сами, щерко.
Ирина Радомирова излезе, но не отиде по-далеко от съседната стая.
— Седни срещу мене, твое преосвещенство — рече Самуил. — Да мога да те виждам. Това е може би последната ни среща.
— Това знае само бог, царю — отвърна епископ Емилиян, преди да седне на стола, който приближи към него Радой.
— Тъкмо ти ми си нужен сега, божи наместнико — продължи царят. — Ето и слугата ми нека чуе нашия разговор. Той ми е бил винаги като жива съвест.
Епископът седеше срещу него с наведени очи, със словени в скута ръце и сякаш се боеше да се настани по-добре на стола. Той попита:
— Желаеш ли причастие, царю? — И продължи: — То е нужно, когато човек е на кръстопът и не знае дали ще отиде, или ще се върне. Пречиства душата като жив огън.
— Не те повиках за обреди и тайнства. Зад тях може да се крие и лъжлива вяра. Мене ми е нужна божията милост, ако можеш да ми я дадеш. Но ти бъди строг съдия, за да знам кое ми прощаваш и кое не ми прощаваш.
— Той ли ще те ооосъди тебе… — чу се грубият глас на царския слуга.
Самуил нищо не му отговори; той чувствуваше и знаеше, че Радой прикриваше с грубостта си своята скръб по него. На слугата отговори епископът:
— Ще съдя това, което ще чуя, според словото божие, както е писано по книгите.
— Книгите… Да не би господ да ги е написал! Писали са ги грешни люде.
— Мълчи, Радое — каза тихо Самуил и като помълча един дълъг миг, обърна очи към епископа, въздъхна издълбоко: — Пролях аз много кръв. Убих и брата си. Мъчи ме мисъл и за тия слепи люде вън… Това е, което искам да спомена в тоя мой час. Епископът на Преспа почака още някое време и като видя, че царят няма да каже нищо повече, заговори на свой ред:
— Виждам аз, царю, че в сърцето ти е останала боязън от бога. Има един изход, който е оставила великата божия милост за нас, грешните люде: разкаянието. Който се разкае от сърце за грешните си дела, ще получи опрощение.
— Како в църква… — чу се откъм насрещния ъгъл на стаята сърдитото ръмжене на Радоя.
Епископът едва сега погледна царя и попита:
— Ти готов ли си да се разкаеш, царю?
Срещу погледа му живо припламна погледът на Самуила:
— Всичко върших за царството и за людете му. Друго няма да кажа дори и пред лицето на бога. Царството и людете му. Това слагам в другото блюдо на везните.
Епископът мълча дълго. Не каза нищо повече и царят. Мълчеше в ъгъла и слугата. Най-сетне епископ Емилиян стана, поклони се доземи пред одъра на царя и тихо си излезе. В стаята влезе пак Ирина Радомирова.
Царят живя още два дни. И не се усети вече нито за един миг по-силен, а изпадаше в някакъв все по-дълбок унес. Попита още няколко пъти за сина си Радомира; тая мисъл не угасваше в ума му, а и тя беше не толкова за сина, колкото за царството и за новия цар, който трябваше да го замести. Спомена той, към края на втория ден, и за по-младия свой син, незаконородения. Пошепна на Ирина да се приведе към него и продължи все тъй тихо:
— За Давида искам да ти кажа… Обичайте го вие с Радомира. Братя са те. А той е още невръстен и…
Самуил въздъхна и не се доизказа. Не спомена името на Биляна, както бе дошло и сега в паметта му като някаква далечна светлина.
— Да, татко — отвърна Ирина Радомирова. — Той е наш брат.
През тия два дни тя не пусна никого при царя. Които идваха да питат за болния цар, тя ги държеше долу, в широкото преддверие на двореца. Там държеше тя и Владислава, Ароновия син. Ирина отговаряше:
— Царят спи. Царят току-що заспа.
Самуил и наистина беше в постоянен унес.
Привечер на втория ден той изеднаж отвори някак по детски учудени, а може би уплашени очи. Цветните стъкла на прозорците бяха започнали да тъмнеят, но в стаята беше още доста светло. Царят прошепна бързо:
— Защо не палиш още светлина, Радое? Тъмно е вече…
— Ще запаля — отговори слугата и гласът му трепереше.