Иван-Владислав се поклони след нея, но когато се изправи, лицето му имаше друг израз. Ирина тъкмо излизаше от вратата; гъстата черна коса лъщеше опъната на тила й, дебела тежка плитка лежеше на изправения й гръб. Владислав колебливо изви ръка надире, накъм дръжката на мечицата си, с потреперващи, разкривени пръсти; мускулите на челюстите му подскачаха, очите му бяха пълни със студена, упорита омраза, но и с неутолимо, отчаяно желание. Омраза и огнена страст изгаряха сърцето му. Той гледаше втренчено дебелата лъскава плитка и би желал, би премалял от сладост да я навие на ръката си, да я стисне, а с другата ръка да забие там, в ребрата на ромейката, мечицата си.
През тая хиляда и първа година, когато цар Самуил се виждаше на върха на своето могъщество, но не забрави нито за един миг своя смъртен враг, василевса на Византия, той обиколи и пропътува цялото свое широко царство заедно със сина си. Царят стигна на юг до Лариса и отвъд река Пиней, до Драч на запад, където беше неговият зет Ашот Таронит и дъщеря му Мирослава, ходи и по земите на сърбите и хърватите, където беше най-силен господар другият му зет, княз Иван-Владимир, стигна до границата с маджарите, продължи на юг и изток до Ниш и Бъдин, споходи всички крайдунавски места до Дръстър и чак до Малкия Преславец, излезе на брега на Черното море, мина и през старите български престолнини Плиска и Преслав, където беше негов заместник обичният му войвода Симеон Илица, спира се и по проходите низ Маторие гори, ходи и по границата там с Византия, спря се в Средец, върна се в Скопйе и оттам, през Струмица, стигна пак до границата с Византия срещу Сер и още по на югозапад, срещу Солун. В Преспа царят се прибра късно през есента. През време на това продължително пътуване той прекарваше повече по пътищата, проходите и твърдините, по военните работилници, по хранилищата, но като обхождаше царството и го подготвяше за нови борби, надаваше ухо да чуе и разговорите на людете, да научи и мислите им, скрити и нескрити. Той не слушаше само своите царски челници и управители, и най-малко тия, които искаха да му угодят, а искаше да чуе и разбере многогласия говор на простите люде и на целия народ. Самуил не чу нещо повече от това, което вече бе чувал много пъти, и знаеше, но навсякъде, където минаваше, човешката вяра се засилваше, тропотът по работилниците ставаше по-шумен, пътищата, полята и горите се съживяваха още повече, от всяка твърдина се надигаше бодър, ратоборен вой на рогове и тръби.
Като беше в Срем и толкова близу до границата с маджарите, Самуил изпрати войводата си Сермон с малка дружина конници до маджарския войвода, който пазеше тая част на тяхната граница, за да поздрави чрез двамата войводи краля на маджарите, своя съсед и сват Стефан, който наскоро се бе венчал с кралска корона и се бе нарекъл Първовенчани. Това беше редно и обичайно между двама съседни царе и роднини, но Самуил искаше да изпита тъкмо приятелството и роднинството на краля сега, когато неговата дъщеря бе напуснала и мъжа си, и България. Царят не знаеше за пратеника и недружелюбното писмо на Стефана Първи и се надяваше връзките му с него да се обърнат към по-добре или поне да се изяснят. И остана той в Срем по-дълго, отколкото бе мислил преди това, за да дочака отговора на своя поздрав.
Отговорът, който получи цар Самуил, не беше никак по волята му. Маджарският крал и тоя път му изпрати писмо, но пак без поздрав, а самото писмо беше още по-рязко и дори враждебно:
„Мене ми е чудно — пишеше кралят, — че ти ми пращаш приятелски и роднински поздрави, а не споменаваш нищо за моя пратеник и за моето предишно писмо до тебе. Чудно ми е също, че си застанал на моята граница и си мисля какви ли са твоите мисли и намерения. Ние с тебе не сме вече роднини, а времето и твоите неизвестни за мене намерения ще покажат доколко сме и приятели. Аз ти писах и пак ще ти повторя, че моята дъщеря, светлата княгиня Маргарет, няма да се върне при твоя син и в твоя дом, нито в твоето кралство. Тя горчиво плака и проклина часа, в който е решила да се свърже в съпружество с твоя син, който може да е добър за себе си, но не и за нея. Нашата църква развърза това, с което ги свърза, и те вече не са съпрузи нито пред бога, нито пред людете. Аз те питам какво стана и с пратеника ми, който ти донесе моето писмо, а и досега още не се е върнал при мене. Може да се е случило нещо с него в царството ти, може и да не си получил писмото ми, това бог знае засега, но и аз ще узная един ден с божията помощ, ако ти не искаш да ми отговориш, а ти и твоят син с това мое второ писмо вече знаете, което е нужно да знаете.
СТЕФАН ПЪРВОВЕНЧАНИ крал на маджарите“