Дотук царят не се обърна нито еднаж да погледне Ирина и само се ослушваше в скърцането на перото по твърдия пергамент и така следеше как младата жена превръщаше в писмо думите му. Сега той изеднаж се спря близу до нея:
— Това е. Сложи край.
Ирина сложи последния знак на писмото, остави перото на мястото му и задържа пергамента, докато засъхне чернилото. Царят забеляза, че пръстите й трепереха, лицето й бе побеляло ведно с устните. Той продължи:
— Ти чу всичко. Получих второ писмо от маджарския крал. Дъщеря му, княгиня Маргарета, моята снаха, е родила син. Ти чу и сама написа моя отговор.
Царят леко се изкашля, сякаш да покаже някаква небрежност, но то беше поради туй, че усети как се присви гърлото му. Ирина попритисна с две ръце изписания пергамент върху малката маса и го изправи. И започна, без да се помръдне, без да се обърне към царя, който стоеше близу до нея:
— Аз и сама знаех още от началото. Опитах се да се освободя… с големи мъки, но не успях. Помислих да се хвърля в езерото. За Радомира мисля през целия си живот и само жената знае каква мъка е да криеш такива мисли, да се отказваш от човека, когото желае сърцето ти повече от всичко друго. Аз останах в живота пак заради него. Никога не ще устои една жена на мъжа, когото желае сърцето й. Такова желание и обич… това е само в женското сърце. Мъжете не знаят това. Какви бяха тия мои мъки, когато трябваше да се откажа от него, да убия нашата рожба още в самата си утроба, та и себе си… Това си бяха мои мъки, но… Но всички казаха, че тя няма да се върне. Всички знаят докъде съм стигнала — не мога да се крия повече. И очаквах по-други думи от тебе, царство ти, а сега…
Тя млъкна. Бледността бе пропълзяла чак по дългата й стройна шия. Но не заплака, не потрепера и гласът й. Провесените мустаки на Самуила потрепнаха, също и побелялата му брада — така беше винаги, когато на устните му тежаха други думи, а трябваше да изрече съвсем по-други и противни.
— Вие с него побързахте — рече той — и тук сега никой с нищо не може да помогне. Всеки ще вземе своя дял. Още тия дни ти ще заминеш за Охрид и там ще живееш в своя отделна къща. За всичко ще се погрижа аз и за цялото ти бъдеще. — Той помълча за миг и не можа да се въздържи докрай в своята суровост: — Ти си ми като дъщеря, но царството стои над всички нас. И над мене също.
Едва сега обърна Ирина към него големите си черни очи, сухи и силно бляскави. Само той, царят, можеше да устои на такъв поглед със своите пъстри, малко втренчени очи, откроени в дълбоките си дупки, но също тъй силно бляскави. Те се гледаха един миг и негли се гледаха самите им души. Ирина каза:
— Ще се отклоня и сега от неговия път, също и от твоя. Може би така трябва, щом казваш, царство ти, макар да е друг гласът на сърцето ми. Тя ще дойде, може би… светлата княгиня, но няма да бъде за щастието му. А пък аз — разтвори широко очи Ирина Каматерос, — аз, няма да скрия: тоя път няма и да помисля да се хвърлям в езерото и ще чакам. Ще чакам своя час, царство ти.
Царят също не сваляше очи от нея и видя как се поклони тя пред него, сетне как излезе от стаята. Малко по-късно той каза да доведат двамата пратеници на маджарския крал и им предаде своя отговор, а те още на другия ден си заминаха.
Княз Гаврил-Радомир изпълни повелята на баща си и отиде да живее в Обител. Десетина дни по-късно напусна Преспа и Ирина Каматерос. Никой не заговори открито за тая внезапна промяна в царското семейство, но всички в царския дом скришом шушукаха. Очакваше се втората женитба на царския син, а дойде неочаквана раздяла. Всеки по своему обясняваше случката, но се узна, прозря се и много нещо от самата истина, щом като се знаеше за маджарските пратеници, а имаше какво да се прочете и по лицата на царя, на княза, на Ирина. Агата, царицата, се разтъжи много за Ирина и се опита да съди царя, както отдавна не беше правила, но нейните оплаквания оставаха между стените на спалнята й. Само Радой, старият папски слуга, както винаги, не можеше да скрива нито от царя.