Мнозина от болярите и войводите тръгнаха да поразгледат Охрид; някои от тях идваха за пръв път в новата престолнина на България. Овечкият велик болярин Секул Чекор тръгна низ града, възседнал необикновено едър алест кон, твърде космат, с дълга светлоруса грива и още по-дълга, едва ли не до земята чак, също светла опашка. Боляринът не беше престарял на възраст, но беше много тлъст и пеша ходеше едва ли не само до леглото си. Издутите му алени бузи, зачервеният му месест нос светеха като великденски яйца и мекото гнездо на рунтавите прошарени мустаки и дългата до пояс брада. Закръглените му широки рамена бяха отпуснати, тежеше върху седлото на коня и огромният му корем и беше някак чудно как се бе довлякъл тоя човек чак от Овеч. Беше навъсен с натиснат над гъстите му вежди калпак, но малките му черни очички святкаха лукаво. Едрият болярски кон пристъпваше предпазливо по неравната каменна настилка на охридските улици с такъв товар на гърба си. След него тропкаха конете на болярските слуги.
Секул Чекор се спираше пред работилниците, пред продавачниците и не слизаше от коня, силният му дрезгав глас се чуваше надалеко:
— Хей ти! Излез да те видя…
Излизаше стойанинът на продавачиицата или някой от людете му.
— Повели, болярино… Повели, господарю…
— Какво продаваш в тая тъмна дупка… Я покажи!
— Ето, господарю, вижда се… С кожа работим ние… Юзди, ремъци, бичове, седла.
— Вижда се, но ти дай по-отблизу да видя.
— Да беше слязъл от коня, болярино… Наредено е там вътре всичко за гледане. Иначе как… ето седлата, да речем…
— Ти ми изнеси най-напред един по-дълъг бич и аз ще те науча как да ми покажеш стоката си. Я го гледай ти него! Как смееш да ми отказваш, щом искам…
— Ти барем приближи се повече, болярино…
— Такова нещо в Овеч няма да ми се случи… ръмжеше боляринът, но приближаваше коня чак до вратата на продавачиицата; заставаха там зад него и людете му. Започваше се дълъг разговор, а то повече приличаше на разпра: продавачът хвалеше стоката си и някак сърдито, че купувачът не вярваше на думите му и му се караше, но като че ли на шега — не дигна нито еднаж ръка да го удари или поне да го дръпне за дългите мръсни коси, както обичаха да милват някога болярите.
— Ето юзда с двоен, ремък… Желязото виж какво е… Ето с шарен пискюл на челото… мъниста…
— Юзда! Виж каква е малка. За твоята, магарешка глава е това, а не за кон.
— Ти на по-малко конче ще я сложиш, болярино… Натрупа се между двамата доста голяма купчина разни кожени направи; в Охрид имаше изкусни кожари. Но сега започна безкраен разговор за цената на изработените вещи и пак сякаш това беше остра разпра:
— Пенези искаш. И много искаш! Нямам аз толкова. Да си в Овеч и жито ще ти дам, и вино, и сурови кожи ще ти дам… каквото искаш в замяна. А, ти…
— Овеч… Далеко е Овеч, господарю. И като няма какво да ми дадеш в замяна, пенези ще дадеш…
Великият болярин Секул Чекор обходи всички охридски продавачници и работилници. Любопитен беше той и обичаше да има от всяко нещо. Людете му какви ли неща не натовариха на конете си. По улиците и стъгдите на Охрид ходеха и други от болярите и войводите, имаше какво да видят те и да си харесат по охридските тържища и продавачници — имаше всякакви вещи за какви ли не потреби, за украса, изкусно изработени от дърво и пръст, от кожа и тъкан, от желязо и сребро и злато. Велможите се спираха тук и там с людете, които ги придружаваха, събираха се около тях и други люде от местните — да погледат какво купуваха, да послушат разправиите им с продавачите. Никой не показваше страх от болярина, нито пък някой от болярите дигна ръка да удари някого от простите люде. Технитарят държеше своето със зъби и нокти, искаше за него два и три пъти повече, хвалеше се, искаше своето, дори с несдържан език или пък друг някой, с по-друг нрав, хвалеше стоката си с медени приказки, с многобройни поклони, а в същото време, скришом от купувача, намигаше присмехулно на съседа си. До него слизаше с приказките и велможата-купувач и не чакаше продавачът да пропълзи в нозете му, както някога, да го моли за една парица повече. Ако някъде знатният купувач подигнеше глас или изречеше закани, ковачът, седларят или грънчарят също надаваше вик, а и насъбраните около тях се намесваха в защита на продавача. Така беше и по улиците нагоре — надолу вървеше пред себе си, никой не се набиваш край стената да стори път на болярина и дори тъкмо той се боеше повече да не би да бутне някого с коня си. Така беше не само с чуждите боляри, които бяха дошли в Охрид и от най-отдалечените краища на царството, така беше и с охридските боляри, и с всички боляри по цялото царство. Боляринът беше пак болярин и с богатството си, и със силата си, и с бича си, но простият човек не се боеше от него. Боляринът прикриваше гнева, омразата, презрението си към простия човек и не се решаваше лесно да посегне към своя бич. У простия човек пък все още имаше голям страх пред болярина, но растеше и безстрашието в сърцето му. Дошло бе такова време.