— Все пак аз ще изпия до капка това най-вкусно вино. Но ти защо така, светли княже?… — Сетне той изеднаж се огледа и пак върна погледа си към княза: — Коя е тая жена?
Всички очакваха отговора на княза, а той блъсна стола зад себе си, дръпна се назад и извика:
— Излизайте вън! Всички! Излизайте…
И се заоглежда със страшни очи, безумни от ярост. Търсеше оръжието си. На стената близу до входната врата бяха окачени мечовете на тия велможи, между тях висеше и неговият грамаден меч. И най-напред се втурнаха към вратата жените, след тях се задърпаха и мъжете, все по-бързо, докато се струпаха всички там, готови всеки миг да се махнат от очите на разгневения княз, но и любопитни да видят какво ще стане по-нататък. Слугите се изпокриха до един. На трапезата останаха само Ирина Каматерос и младият ромеец, също и Радомир, който се бе изправил срещу тях. Ирина също стана, взе чашата от ръката на ромееца, дръпна забодената мечица и изля виното върху ранената му ръка.
— Иди бързо да те превържат — каза му тя на ромейски. Сетне остави празната чаша, мина, без да бърза, на другата страна и подаде мечицата на княза: — Прибери си оръжието. То не е, за да колиш гостите си с него!
— А ти! — викна князът като разсърдено дете. Той тиква несъзнателно мечицата в ножницата и продължи: — Какво търсиш с него… да пие от чашата ти!
— Дойдох и аз да се повеселя, като тебе — разтвори присмехулно големите си очи Ирина Каматерос. — Ти бе прегърнал две жени, седнах и аз между мъжете.
— Те са безпътни жени.
— Не говори така за тях, щом си ги събрал на трапезата си. Нима не люлея и аз дете, което добих от тебе, преди да стана твоя законна жена. Кой е тук по-лош и по-добър?
Широкото гневно лице на царския син започна да се разведрява, бързо се върна по него здравата му руменина, още по-гъста, заблестяха по-силно и очите му, плувнаха във влага. Той хвана Ирина за ръката, придръпна я накъм гостите си, както бяха събрани при вратата. И викна, като да бяха глухи:
— Това е жена ми! Моята жена! — После се разбърза, весело оживен: — Връщайте се всички! Сядайте! Ще пируваме! — Спусна се към ранения ромеец, който бе завил ръката с края на горната си дреха: — Прощавай, Томас! Аз бях луд.
— Прощавай и ти, светли княже. Аз не знаех…
— Върви, върви да те превържат! И се връщай по-скоро.
Първи пристъпиха към трапезата някои от жените.
— Не, не! Вие не! Вървете си. Тук не е място за вас.
— Защо ги пъдиш, княже? — чу се гласът на Ирина Каматерос. Тя продължи: — Съберете се всички, да пием по една чаша с княза. За повече не ще имаме време, късна нощ е вече.
Когато малко по-късно, следвани от княжеските гости, Радомир и Ирина излязоха от подземното помещение, той се спря развеселен на подвижната дървена стълба и започна шумно да разяснява:
— Тая стълба се дига и някои от вас знаят това. Аз я измислих. Щом се застоят гостите долу, заповядвам да я дигнат. И който успее да се качи горе без нея, качва се и си отива. А който не може, остава долу да нощува. Така се познава на другата сутрин кой е препил през нощта.
— Тая нощ, княже — чу се зад него угодлив глас, — долу няма да остане никой.
— Няма да остане — извърна се князът. — Жена ми тая нощ… всички ни за ухото и… вън! Преди… преди да се налеем с вино до гуша.
Ирина и князът се прибраха за нощуване в княжеските покои. Ирина веднага забеляза, че женската шуба бе изчезнала от княжеската спалня, но не спомена нищо за нея, не спомена нищо и за случилото се в подземието тая нощ. Едва на другата сутрин и докато бяха още в леглото, когато князът обърна към нея сините си очи, светнали и чисти след продължителния сън, тя му каза:
— Снощи ти на два пъти ме нарече своя жена, пред толкова люде.
— Да… — скочи той, но Ирина нежно го притисна назад в леглото.
— Да, да… Но аз не искам тъй, зад гърба на царя. И против волята му.
— Тръгваме още днес за Преспа — скочи той наново и тоя път тя не го спря. Князът продължи: — Ще му кажа, че не искам да чакам повече.
Ирина също се изправи.
— Аз бях вече при него в Преспа — каза тя, загледана пред себе си. — Той е много добър и аз не искам да вървим срещу него, но… Той каза… царството е между нас. Все още чака вести от Маджарско.
— Царството — повтори князът. И току дигна едрата си глава, сякаш бе застанал някой срещу него: — Какво добро за нашето царство можем да очакваме ние все още от маджарския цар? Всеки цар си мисли само за своето царство, за доброто на своето царство, а не за чуждото. Маргит избяга от мене и баща й ще направи само това, което е добро за неговото царство. Какво чакаме ние още?