Цялата долинка беше пълна с въоръжени мъже, които се избиваха яростно. Зелените поляни на долината бяха покрити с изпопадали човешки тела и локви кръв, та живите още войници газеха по тях, а един ромеец въртеше на всички страни двурък меч, изправен високо над другите войници — стъпил бе той върху цяло купище трупове. Непрестанно прииждаха нови и нови ромейски дружини — в боя участвуваше вече половината ромейска войска. Българите ставаха все по-малко, все по-често се виждаше да се бие един от тях срещу трима и четирима ромеи, които бързо го сваляха на земята. Когато не след много време няколко разпокъсани дружини български войници, които бяха успели да преминат през ромейското множество, бързаха със сетни сили да се скрият в близките гори, те едва ли бяха повече от хиляда души. Между последните спасили се българи яздеше и войводата им на едрия си кон, гологлав, отпуснал ниско, едва ли не до земята окървавения меч, отпуснал се и той премалял върху високото седло. Гората беше близу и ромеите не се спуснаха да ги преследват, но и колко бяха останали те? Много повече бяха падналите по зелените поляни и победителите се нахвърлиха да ги събличат, да доубиват ранените. Слънцето се бе издигнало по-високо по ведрото небе и пролетният ден бе станал още по-светъл. Ярко се червенееха по зелената трева широките кървави петна.
Чуха се призивни звуци на тръби. Никифор Ксифий събра отново войската си и я поведе към предишната българска столица. Пътят нататък беше вече открит за полковете му.
Симеон Илица изпревари ромейския василевс само с една нощ. Българският войвода влезе в Средец с намалелия си полк привечер, единайсет дни след битката в долината на Голяма река, а вторият Василий, който се бе позадържал тук и там по дългия си път, пристигна пред вратите на тоя български град на другата сутрин. Заедно с разбития полк на Илица в Средец се досъбра около пет хиляди войска и средецкият велик болярин Велико Бучин предаде върховното заповедничество на Илица, който беше с по-висок воински сан, а също и царски наместник за цяла Горна Мизия. Симеон Илица прие, каквото бе направено вече за отбраната на Средец, позасили и сам тая отново възстановена твърдина, но Василий с нищо не показваше, че се готви да напада българския град. За ден-два той обхвана здраво твърдината от всички страни, разпъна и своя шатър недалеко от източната градска врата, но после като че ли цялата ромейска войска се отдаде на продължителна почивка. Българите гледаха от високите крепостни стени как се сменяваха ромейските стражи, как се събираха ромеите на малки дружинки да се хранят, как се прибираха вечер по шатрите и навесите за нощуване, сякаш не държеха обсада, а бяха дошли на летен стан край стените на Средец. Неподвижни и сякаш забравени стърчаха ромейските бойни уреди около чуждата твърдина, мирно пасяха по околните поляни конете на ромеите и добитъкът, който бяха докарали за обозите и за прехраната си. Едва към края на първата седмица след обсаждането на града няколко доста големи ромейски дружини се отправиха към пръснатите наоколо стражеви кули и няколкото твърдини в подножията на Витош. Ромеите разрушиха бързо всички тия кули и твърдини, само около Бояна се застояха те малко по-дълго време, но и тая твърдина горе в планината разрушиха до основи. Людете, които намериха по тия кули и твърдини, ромеите избиха или прогониха. И като че ли всичко това направиха пак за своето спокойствие, за своята безкрайна почивка край стените на Средец.
Василий не предприемаше нищо със своята над четиридесетхилядна войска, за да превземе големия български град. Войниците му само се пазеха да не би българите внезапно да ги нападнат, а също пращаха от време на време свои отреди, които докарваха добитък и разни храни от околните български селища. Понякога и, види се, повече от досада те устройваха лов на дивеч из околните гори или пък си правеха разни шеги с обсадените българи — отправяха им ругателни думи или им се присмиваха, преструваха се, че се готвят да нападат ту една, ту друга от градските врати или стреляха с лъхове и с метателни уреди по българските стражи, хвърляха по тях камъни с прашки.
Българите бяха по-въздържани и рядко някой от тях ще отговори на стрелата със стрела, на подигравката с подигравка. При все че бяха зад яките стени на своя град, те се чувствуваха в ръцете на ромеите и се бояха от тяхната голяма сила. Те не можеха да си обяснят бездействието на врага и всеки час очакваха нападение. Откъснати от своите, обсадените българи живееха в непрестанен страх. Симеон Илица беше постоянно между войниците си, бдеше заедно с тях от стените на Средец. Той изпрати и няколко пъти скришом пратеници до Самуила, но не се завърна нито един от тях; те, види се, биваха залавяни от ромеите на отиване или на връщане и избивани. Само през една тъмна нощ българските стражи забелязаха високо горе в планината три огъня, близу един до друг и на еднакво разстояние. Илица нареди да се запалят огньове върху горните площадки на три от крепостните кули, които бяха обърнати към Витош. Не след много време Илица заповяда да се угаси огънят на средната кула. Малко по-късно угасна средният и от трите огъня в планината. Тогава Илица заповяда да се запали отново огъня на средната кула, а да се угасят огньовете на другите две кули. Скоро стана същото и с трите огъня в планината. Колкото и да беше мълчалив по нрав, тоя път Симеон Илица не се сдържа от радост: