Както всяко нещо у Добромира, неговата роднинска обич и преданост не беше дълбока и силна. Той се хвалеше със своето роднинство, ала когато царят показваше незачитане към своя натрапчив роднина, Добромир ръмжеше злобно и ругаеше царския род на жена си. Разколеба се той в своята преданост към Самуила и когато навлезе в България ромейският василевс.
Тогава се понесе по българската земя злокобна мълва, че идва краят на българското царство; чу я много пъти дори и Самуил, царят български. И всеки я прие според своята доверчнвост или недоверчивост, а най-вече според своята обич или според омразата си към българското царство, към всяко нещо, което прави царството. Самуил прие тая мълва с голяма болка, с мъчителна тревога, но каза с голяма сила — по-голяма и от тревогата, и от болката на сърцето му:
— Не! Царството ни ще пребъде.
Чуха се по цялата българска земя и тия думи на царя, но те не можаха да спрат злата мълва. Стигна тя и до ушите на Добромира. Той много се уплаши, но и много бързо премина уплахата му. Осени го спасителна мисъл и с радост изпълни лековерното му сърце:
— Ами ние ще се поклоним на василевса, щом той е по-силният!
Добромир отиде да сподели тая своя мисъл с жена си:
— Иде, жено, голяма беда за царството ни! Иде василевсът с неизброима войска и ние не ще можем да го спрем. — И докато се мъчеше да намери по-благи думи за нежното сърце на своята съпруга, тя го изпревари с отговора си:
— Щом не можем да го спрем, ние пък ще го посрещнем с добро.
Още когато вторият Василий слезе в Солун, царски весТойосец донесе на Добромира повеля, написана от ръката на Самуила. „Ще ти изпратя — пишеше царят на края на повелята си — още триста войници, за да станат петстотин с тия, които имаш сега. С тия петстотин души и с други още мъже, които ще можеш да събереш и въоръжиш, ти ще държиш здраво стените на Верея, защото Василий ще търси мене, а не тебе. Извести ми също от какво се нуждаеш за войниците си и за всички наши люде, които ще прибереш зад стените, ако стане нужда за по-дълго време, което и очаквам. Чуждите ти ще изгониш от града и всички, които не говорят нашия език, но своите ще прибереш и запазиш, докато сразим Василия…“ Добромир също писа на царя и му отговори с най-угодливи думи. Той поиска много повече войници и оръжие, и облекло също, и храни, но царят му изпрати само триста войници, както бе обещал, изпрати с тях и оръжие за още триста души и поръча на челника им да припомни на войводата, че във Верея и около Верея има всичко в голямо изобилие откъм храна и облекло, та да намери там, каквото му беше още нужно. Тоя отговор на царя разгневи Добромира и той обърна добрите си чувства към ромеите във Верея, които не бяха малко. Той намери път и стигна до ушите на ромейските първенци във Верея желано за тях известие:
— Каквото и да става, няма да падне ни косъм от главите на верейските ромеи.
Добромир си мислеше и сам се залъгваше, че мереше на царя така, както и царят мереше на него. И тъкмо по това време започна да подстригва по ромейски прошарената си брада. Когато се чу, че към Верея се приближава ромейска войска и взеха да прииждат към града селяни от околните села, които бяха от българското племе сагудати и се бояха от ромейския цар, Добромир Постой изпрати силна стража по градските врати, която ги пъдеше:
— Връщайте се и спасявайте се, както можете! В града ви очаква гладна смърт, хранилищата са празни! После войводата нареди и да се затворят градските врати. Селските люде се трупаха там, но скоро се чу, че ромейският цар е близу, и те се разбягаха по селата си до един.
А Василий наистина беше близу. Първият му отред конници се спря край града и тъкмо там, където се среща пътят от Солун за Верея с пътя от Воден за Верея. Слънцето клонеше към запад и откъм стръмнината на Докса планина повяваше прохладен вечерник. Градските порти бяха затворени, на високата кула над източната порта се развяваше войводското знаме на Добромира. Там беше и той, цял облечен в злато и желязо, заедно с по-първите челници на малката му войска. Войводата правеше своите последни разпореждания с бързи, резки ръкомахания, но като че ли всичко беше на шега: ръкомаханията на войводата, намръщеното му лице, та и веселото плющене на знамето, което се развяваше на вечерния ветрец. Святкаха лукаво и очите на Добромира. Може би защото истинската сила на врага още не се виждаше, но по крепостните стени и площадки бяха се накачили и граждани, размесили се бяха с войниците и весело бъбреха с тях, сякаш бяха на събор. Между тях имаше и ромеи, които разговаряха високо на езика си. Не се забелязваше голяма тревога и по улиците на града, където бяха наизлезли още много други верейци, ходеха нагоре-надолу или се събираха на купчини. Пред вратите на тоя град се бе появил неприятел, излезли бяха по стените и защитниците му, ала имаше и нещо друго в скритите мисли и очаквания на неговите граждани.