По пътя откъм Солун се дигна облак прах, който, пронизван от косите лъчи на слънцето, се белееше в далечината като мъгляво сияние. Приближаваше се насам многохилядната войска на василевса. По зъбчатите стени на Верея се насъбраха още повече граждани — никой не ги пъдеше, не ги заплашваше и те се събираха да гледат приближаващата се войска. По-любопитен от всички беше негли войводата на тоя град.
През прашния облак и надалеко по пътя засвяткаха оръжията и желязното облекло на войниците, позлатените шлемове и ризници на челниците им; бързо изплаваха оттам гъсти редици конници, после мъгливо се очертаха безкрайните редици на следващите полкове. Ромеите идеха насам като в свой град, който беше готов да ги посрещне с отворени врати. Те се трупаха все повече и повече по околните поляни и като че ли извираха от мъгливата далечина. Чу се надалеко по градските стени гласът на Добромира, верейския войвода:
— Тия с плюнката си ще ни удавят!
Зададе се по пътя голяма кочия с четири коня. Зави тя и се спря на една поляна насреща; виждаше се как всички й правеха място. Чуха се проточени звуци на тръби. На поляната се дигна пряпорец, от кочията слезе мъж в тъмно облекло. Около него веднага се струпаха люде в бойно облекло, но всички стояха на почетно разстояние. Горе на стената някой извика на ромейски:
— Ето василевса!
От поляната, дето беше василевсът, се отделиха двама тръбачи с тръбите си и след тях друг един мъж с платнена капа на главата. Не се изпречваше никой на пътя им и тримата мъже се приближиха тъкмо срещу източната градска порта. На площадката над затворената порта стоеше Добромир с челниците си, близу около тях, както и по дължината на стените се бяха струпали войници и граждани. Тръбачите долу затръбиха отбой и когато тръбите замлъкнаха сред настъпилата тишина, пред двамата тръбачи излезе мъжът с платнената капа и дигна ръка накъм високата площадка, дето беше Добромир, чу се гласът му, силен и ясен:
— Войводо на българите във Верея, към тебе се обръщам, а ти чуй и запомни: пред вратите на Верея стои василевсът на ромеите и ти не го карай да чака. Отвори градските порти пред стъпките му и това ще бъде за твое добро и за доброто на людете ти. Ти виждаш: той и сам може да ги отвори, но тогава и много кръв ще се пролее без нужда. Слезни долу и поклони се пред василевса, за да получиш неговата милост и сана, който ти се пада. Милост ще има и за всичките ти люде. Това ми е наредено да ти кажа, а ти изпълни с добро, което се иска от тебе, че иначе горко ще се разкайваш.
Глашатаят млъкна, а наоколо беше все така тихо. Добромир току се усмихна и се заозърта към челниците си; усмивката му беше неуместна и жалка. Той приподигна ръка, негли да отстрани някого от пътя си, и се отправи към близката стълба. Пред него неочаквано се изпречи един от челниците му, висок и строен момък с тънки, черни мустачки и също тъй черна, млада още брада:
— Войводо… къде!
Добромир разтвори срещу него учудени очи, а по лицето му се изписа презрително съжаление:
— Не виждаш ли? Не чу ли?…
— Войводо, ние ще слушаме нашия цар, а не чуждия. Няма да пуснем ромеите в града.
— Ти си луд! — приведе се към него Добромир. — Те и сами ще влязат.
Изсъска стрела и се заби в гушата на младия челник. Раненият нададе прегракнал вик, задавен от кръвта си, разпери ръце да се задържи, но рухна току пред стълбата. Удари го един от застаналите наблизу войници и не бързаше да скрие своя лък. Добромир мина покрай тялото на падналия челник и се спусна по стълбата бързо, като че ли се страхуваше да не го изпревари някой. Втурнаха се след него и останалите челници, войници, граждани, надигна се викот и тропот. Насъбрал се бе народ и долу, на широкото празно място пред източната порта. И сякаш всички знаеха още преди това какво трябваше да стане, бързо се отдръпнаха да отворят път на войводата към затворената порта. Той се поспря тук — сам ли трябваше да отвори портата? — и току кимна нататък с ромейската си брада: