И василевсът повели войската му да продължи своя път. Ромеите се точиха три дни край стените на Колидрон. Като се стъмни на третия ден и наблизу не се виждаше нито един ромейски войник, Димитри Тихона напусна твърдината с войниците си и наистина остави след себе си вратите й отворени.
Всичко стана по-иначе в Сервия и около тоя град, когато се спря там Василий Втори. Заповедник на тая твърдина беше великият войвода Никулица и я пазеше, както му бе повелил царят, с хиляда и двесте защитници — войници и местни люде. Сервия държеше пътя за Тесалия, Епир и Елада по-добре, отколкото Верея, която беше в началото му, по-добре и от Лариса, която беше на края му. В последното послание, което му изпрати царят, Никулица прочете: „…Оставям те в твоя край на царството ни да бъдеш като моя дясна ръка. Ти познаваш тия места, където и сам си се родил и израснал, ти знаеш най-добре какво е нужно да се прави. И остани в Сервия, а не в Лариса, която е по-голяма твърдина, но пък Сервия, е от бога по-добре запазена в планината. И ако допуснем Василий да стигне до Лариса, вече и никой не ще може да го спре и върне…“
Някога великият войвода Никулица бе защитавал Лариса срещу Самуила, а сега трябваше да я защитава срещу Василия; тогава по дълг и срещу свои, а сега според гласа на кръвта си и срещу чужди. Той навреме се погрижи за всичко и се затвори в Сервия като в каменен ковчег; прибра в твърдината и мнозина от българите по тия места, особено по-видните, които можеха да привлекат гнева на неприятеля; напълни и хранилищата с храни за една година, също и щерните с вода — неприятелят можеше да отбие реките, да хване изворите и чешмите.
Василий и тук не изпрати тръбачи и глашатай, не изпрати и Добромира при Никулица, а се приготви за бой още щом стигна до Сервия: хвана града с един полк от три хиляди души, нареди около стените му бойни уреди. Василий познаваше Никулица и не обичаше да върши излишни работи. Само за да го унижи и засрами пред войниците му, пък и да насърчи своите войници, василевсът нареди да изпратят един смешник през източната врата на обсадения град, а горе на площадката над вратата беше Никулица — познаваше се отдалеко с войводските му доспехи и още повече поради ниския му ръст. Смешникът се кривеше и кълчеше пред залостената градска порта и викаше пискливо, махайки ръце към войводата:
— Слез долу, изменнико! Василевсът е милостив, ще ти прости. Ще получиш само петдесет пръчки по гол задник…
Никулица стоеше горе неподвижен между високите зъбери на стената, подпрян с две ръце на меча си. Той и не поглеждаше към жалкия смешник, а мълком следеше отгоре последните приготовления на ромеите. По крепостните стени и кули нямаше нито един гражданин, не се виждаха и войници много, та стърчаха те застрашително по скалите и стръмнините около града.
Василий остави войниците си да почиват тоя ден до обед. Щом получиха обеда си, той нареди полкът, който държеше града, да го удари с всичката си мощ. Искаше да изпита устойчивостта на обсадената твърдина, пък и да не стои войската му в безделие. Затръбиха тръби, заблъскаха тимпани, подредиха се хиляди стрелци, разтичаха се войници около бойните уреди, надигаха се стълби, обковани костенурки. А горе, по стените и кулите на обсадения град, едвам се забеляза някакво раздвижване за късо време и всеки един от защитниците му застана на мястото си. Василий забеляза тоя строг ред по стените на Сервия и приближените му чуха как изруга ядно Никулица:
— Тоя стар пес…
Трите хиляди ромеи нападнаха града смело и стремително, раздвижиха се и всички наредени там бойни уреди. Василий следеше нападението и дори помисли, че войниците му може да вземат града още при тоя пръв удар. Ала българите като че ли бяха очаквали да дойде и техният ред. Те се раздвижиха тъкмо когато дойде време да действуват и работеха сдържано, съсредоточено. Никулица бе научил войниците си да работят добре, а и той беше с тях.
Битката продължи до края на тоя дълъг пролетен ден, до след залез слънце, когато цялата земя почна да тъмнее под светналия похлупак на небето. Никой не забеляза колко пъти ромеите започваха и прекъсваха нападенията си, вървяха те едно след друго, без застоявания и почивки. Българите също не намалиха нито за един миг упоритото, зло усърдие, с което размахваха оръжията си, притичваха насам-натам между зъберите по стените и кулите. Увлякъл се бе в битката и Василий. Той можеше да хвърли срещу българите още три пъти, още двайсет пъти повече войници, но битката се разви като някакъв двубой, засегнато беше и честолюбието на василевса. Опитаха се някои от близките му люде да го подучат, но той гневно махаше с ръка и най-сетне викна: