— Та моите са три пъти повече! Не стига ли това!
Когато на другия ден той поведе войската си отново на юг, накъм Лариса, не остави при Сервия ни един войник повече. И само това каза на челника на полка, който държеше обсадата:
— Ще се върна скоро. Искам ти да ме посрещнеш в Сервия, а не Никулица.
Той се върна по същия път след непълни три месеца. През това време възстанови своята власт и мощ по цяла Тесалия, по Епир и цяла стара Елада. Поведе оттам с насилие и мнозина българи — жени, деца, а мъжете бяха повечето стари, че младите бяха в полковете на Самуила; поведе ги василевсът с войската си, за да изкорени българите от тия земи, но мнозина от тях и забягнаха по горите, та останаха по старите си места. В Сервия той пак завари своите извън стените на града, на стените беше пак Никулица с людете си.
В гнева, който го облада, Василий Втори се нахвърли с бич върху заповедника на обсадата и го би, после завика да го махнат отпред очите му, та младите му протокелиоти изтласкаха надалеко злополучния пълководец. Тогава Василий стана сам заповедник на обсадата. Яхнал черен жребец, той поведе едва ли не цялата си войска срещу стените на Сервия. Българите отгоре стреляха със същата упоритост, хвърляха тежки камъни, дървета, със същото дяволско усърдие, като ловци, които дебнат и не пропущат лова си. Скалите и неравните полянки край стените — някъде имаше и дълбоки ровове — за късо време се покриха с тела на убити и ранени ромеи, та живите често и стъпваха върху тях или ги прескачаха. И все пак българите не можеха да спрат и отблъснат тия хиляди нападатели. Най-сетне ромеите се задържаха върху стените на обсадения град; разбиха и една от вратите му. Те нахълтаха в града толкова много, че защитниците на Сервия веднага се стойиха сред тълпите им, та и сам Никулица падна в техни ръце, преди да успее да се наниже на меча си, както и се опита да направи.
Доведоха българския велик войвода пред василевса. Гологлав беше Никулица и с празни ръце; загубил бе шлема си при последната битка, отнели бяха меча му. Косата му, побеляла вече, но все още тъй гъста, се развяваше на ветреца, който слизаше откъм планината, хубаво беше широкото му, леко побледняло лице с дълги бели мустаки и брада, разстлана по желязната ризница на изпъкналите му не по старчески гърди, Здраво стояха на земята и нозете му в тежки военни обуща и с железни наколенници. Той гледаше василевса със спокойни очи като човек, който няма никакви разпри със съвестта си. Гледа го дълго и Василий, преди да му заговори. Той виждаше българина за пръв път и Никулица му се понрави веднага, някак против волята му и най-напред поради късия му ръст, понеже и той самият не беше висок на ръст. Василий не издаде омекването на сърцето си и попита сърдито!
— Ти защо упорствуваш в измяната си спрямо мене? Ето сега си в ръцете ми.
Никулица не трепна нито дори с очи и отвърна:
— Браних докрай Лариса в твое име, както ти бях дал дума. Но ти ме изостави в Лариса, показа, че си ми чужд, и аз преминах при своите. Как да вървя против гласа на своята кръв!
— Виж сега докъде те доведе тоя глас! — рече Василий. И продължи рязко: — Аз ще вържа с въже твоя самозван цар и ще затворя в кошара целия твой див народ. Царството ще бъде едно и царят ще бъде един. Ти избери: ще се върнеш ли при мене какъвто си бил, или ще останеш мой пленник. Дори ще те издигна по-високо, за да видиш къде е по-добре за тебе.
Никулица не се забави с отговора си:
— Бях се заблудил еднаж и не ми беше трудно да се върна на своя истински път. Няма да се отклоня от него. Аз съм при своите и при своите ще остана.
Василий ядно му обърна гръб и го остави на стражите, които го отведоха при другите български пленници.
Докато Василий беше при Средец, Самуил беше в Скопйе, а когато на другата година василевсът премина в южните предели на България, царят български слезе в Обител и твърдините, по-големите селища между Скопйе и Обител бяха като един обширен стан на българската войска. Докато ромеите ходеха по българските предели, разрушаваха твърдини, превземаха градове, откарваха пленници, Самуил стоеше в бездействие и това беше много по-тежко за него, отколкото ако бе повел полковете си срещу Василия. Но той каза на кавхана си и на Ивац, който беше негов пръв помощник:
— С Василия трябва да се срещнем еднаж гърди с гърди. Но аз не мога да тичам и да пазя от него днес Дръстър, утре Лариса чак на другия край; ще разпилея войската, а неговата е много по-голяма. Нека ходи той, нека се изтощава, а ние ще стоим на едно място и ще го чакаме, ще чакаме по-сгодно време за нас.