— Нашият човек е нетърпелив — рече Ивац мрачно. — Нетърпението го разяжда и разделя.
— Ето и ти си нетърпелив — отвърна царят с огорчение.
— Нетърпелив съм — кимна с голямата си глава Ивац, който не можеше да скрива и извърта мислите си. — Трябва да се ударим с Василия и нека се ударим.
— За търпението е нужна по-силна душа — каза царят. — Сега нам ни е нужно търпение повече. От полза е за нас да се поумори Василий, да понамалее войската му, на макар и само с няколко хиляди. Каквото губим сега от нашите по-далечни места, пак ще си го върнем.
Самуил следеше всяка стъпка на Василия. На връщане от юг Василий се спря във Верея и стоя там две недели. Той се колебаеше — дали да продължи пътя си към Солун за нова почивка и засилване на войската, или да се обърне направо срещу Самуила за последно разчистване на сметките. Самуил усети това негово колебание — какво друго можеше да задържи василевса в такъв един град като Верея? Той беше като пътник, който се спира на кръстойътя и мисли накъде да тръгне. И беше като вълк, който се навърта край вратата на кошарата. Щом започна втора неделя, откакто Василий се бе спрял във Верея, Самуил нареди на племенника си Иван-Владислав:
— Вземи хиляда по-добри войници и побързай за Воден. Ако Василий тръгне насам, вие с воденския войвода ще го спрете за колкото може по-дълго време. Ще бъдете с Драгшана като преграда, докато събера и аз всичките полкове нататък, за да срещна Василия.
Иван-Владислав тръгна за Воден с голяма радост. Даваше му се възможност да върши нещо на своя глава, което беше негово най-голямо желание. Той беше също войвода, беше, още повече, княз и племенник на царя и Драгшан, воденският войвода, трябваше да му се подчинява. Зарадва се Ароновият син и на това, че Василий не го остави да чака: едва що бе влязъл Владислав с полка си във Воден и още на другия ден ромеите се появиха край стените на тоя град.
Но Иван-Владислав не показваше радостта си шумно, нито пък с думи, само очите му блестяха повече от всеки друг път. И ето каква още беше неговата радост, огънят в сърцето му: като влезе във Воден, той се спря с полка си на главната стъгда, където беше някогашният царски дворец, също и някогашното жилище на Самуила. Тук го посрещна Драгшан с всички по-големи челници на воденския полк. Драгшан беше също млад човек и посрещна княза радостно, като свой другар и връстник. Но Владислав спря строг, мрачен поглед в неговото румено, засмяно лице и каза недружелюбно:
— Очаквах, войводо, да ме посрещнеш на вратата на града, а не тук, в самия град.
Драгшан разтвори широко сините си, влажни очи:
— Ами на вратата се посреща само царят!…
— Аз съм негов заместник тук — рече ясно князът, за да го чуят всички наоколо. Той кимна, да потвърди думите си, после смушка коня и се приближи към Драгшан, сложи бледата си ръка върху ръката, с която младият войвода държеше юздата на своя кон, и се загледа отблизу в лицето му: — Колко са людете ти, войводо?
— Хиляда и триста — отговори Драгшан бързо. И сам попита: — А твоите?
Князът не отговори, а само потупа някак покровителствено ръката му. Сетне той обърна коня и каза, без да поглежда войводата:
— Да вървим.
Той обърна коня не към някогашното жилище на своя чичо, а към някогашния царски дворец. И там се настани да живее. Владислав искаше да бъде като цар във Воден.
Вторият Василий хвана града само с десет хиляди свои войници, а другите му полкове останаха във Верея. Виждаше се, че василевсът бе дошъл само за Воден или пък искаше да предизвика Самуила, да го притегли насам, но той самият не мислеше да продължи към вътрешността на България, да потърси царя. Наспроти него и Самуил събра полковете си в Обител и около тоя град — той мислеше там да пресрещне Василия, ако рече да го потърси за решителен бой. Самуил не изпрати към Воден нито сто души повече — не искаше да разпокъсва войската си, нито по тоя начин да се надпреварва с василевса, който имаше повече войска. Самуил реши и сега да почака, той се надяваше, че Василий напразно ще блъска главата си в стените на Воден и още повече ще се изтощи.
Василий знаеше, че във Воден е царският племенник — избягали бяха скришом при него воденски ромеи и бяха му разказали всичко за българската войска в тоя град. Веднага щом обсади града, василевсът и тук изпрати тръбачи и глашатай, като се надяваше да склони тъкмо Владислава да му предаде Воден, и той самият нареди на глашатая какви думи да отправи към обсадените и още повече към царския племенник.
— Слушайте, слушайте! — завика ромейският глашатай, след като тръбачите дадоха нужния знак, и продължи: — Василевсът на ромеите желае само доброто на тоя хубав град, в който има люде и от неговия език. Вие не ще можете да запазите стените му, войниците на василевса са повече и от листата в гората. Защо да се пролива напразно кръв? Отворете вратите с миром и посрещнете своя василевс! И ти, княже, сине Аронов, докога ще стоиш при убиеца на твоя баща и ще му се подчиняваш? Отвори, княже, тоя град, за да получиш истинска царска милост и любов…