Показа се между зъберите на крепостната стена сам войводата Драгшан, замахна присмехулно към двамата тръбачи долу и викна със силния си глас:
— Хей, вие! Заврете си тръбите отзад! Тук няма курви като Добромира… — И току избухна в гръмогласен смях: — Ха-ха-хааааа…
Развеселиха се и войниците му наоколо, зачуха се и по двете страни на крепостната стена несдържан смях и кикот, ругателни думи:
— О-хохооо…
Докато се стъмни тоя ден, ромеите се готвеха за пристъп със спокойно усърдие, в което личеше и тяхната, самоувереност; показа се на няколко пъти и сам василевсът на черния си кон между войниците, поспря се тук и там, показа с ръка, поучи и насърчи с думи. За обсадения град се подготвяше съкрушителен удар.
Пристъпът започна на другата сутрин, тъкмо при изгрев слънце, и се дигна срещу Воден цялата ромейска войска.
Удариха ромеите от всички страни и за някое време всичко вървеше в тяхна полза. На много места битката се водеше върху самите стени. И все пак настъпи един час, когато те не можеха да сторят нищо повече. Българите се противяха с някаква бясна или може би отчаяна решителност. Двете войски така се бяха вдали в тая изтребителна битка, че нанякъде затихваше вик и рев, всеки човешки глас, а се чуваше само острият звън на оръжията, сблъскването на щитовете, глухият шум от разсичането на жива плът, хрущенето на разтрошени кости, на смачкани черепи, пъшканията и стенанията на засегнатите.
Ромеите не можеха да напреднат ни педя повече, ала настъпи нещо по-страшно за българите, които бяха по-малобройни в боя. Това беше продължителността на тая свирепа битка. Кой ще издържи до самия й край? Удар след удар, още и още. Ромейските обсадни кули бяха се прилепили до самите стени и от тях се втурваха ромеи на цели тълпи; също и от многобройните стълби се точеха безкрайни редици облечени в желязо мъже с широки, здраво обковани щитове и дълги мечове, копия, тризъбци, секири, тежки палици… Още и още, удар след удар безкрай. И само едно нещо беше в полза на защитниците: за всеки ромейски войник, който се качваше на стената, идваше един дълъг миг, когато не можеше той да употреби оръжието си и беше само сгоден прицел за меча или копието, или стрелата на българина — това беше мигът, когато нападателят трябваше да прекрачи, да стъпи на стената, между зъберите й, от своята стълба, той се криеше зад щита си, но широкият щит не винаги можеше да го запази.
През дългите следобедни часове битката започна да позатихва все по-често и по-продължително. Сражаващите се и от двете страни бяха капнали от умора и само възбудата, настървението им или виковете и насърчителните погледи на заповедниците им ги караха все още да стоят на нозе и да въртят оръжие. Битката беше свършена, при все че още да не спираше. Василий се оглеждаше с гневни очи — сега беше време да хвърли няколко нови полка срещу българите, ала цялата му войска беше също тъй уморена, а другите му полкове бяха чак във Верея. Малко преди залез слънце василевсът повели тръбачите да свирят отбой, а той самият отиде и се скри в шатъра си.
Крепостните стени и кули на Воден утихнаха. Отдалеко долиташе само тътнещият шум на големите воденски водопади.
След спирането на боя князът прати да повикат при него Драгшана. Мина доста време, докато се яви войводата в царския дворец, където го чакаше Владислав вече нетърпеливо; младият воденски войвода се бе улисал с войниците си, по войнишките жилищни помещения и хранилища, та дотича в двореца задъхан. Князът го подхвана още от вратата:
— Да не губим време! Утре Василий ще ни удари още по-здраво. Може да докара и нова войска. Седни, седни да поговорим.
Драгшан приседна на един стол и обърса с ръкава на дрехата си своето младо, пламнало лице, а сякаш обърса и веселата си усмивка ведно с влагата по него. Той се прибояваше от княза и би желал да бъде строг и важен като него. Владислав едвам го дочака да седне, но той самият не седна, а тръгна да се разхожда по стаята:
— Останаха ни едва половината войници…
— Аз… аз не се и сетих да ги преброя…
— Царят не е много далече и аз пратих люде, но не знам дали ще ни се притече… — И князът изеднаж се спря пред войводата: — Ние трябва сами да си помогнем.