Драгшан го гледаше с искрено възхищение. И рече:
— Царят ще узнае всичко за нас, а?… Владислав не отговори на въпроса му и сви черните си вежди:
— Ще дигнем на крак всички мъже в тоя град! От седемнайсет до петдесет години. Ще ги качим по стените.
— И ромеите ли?
Князът попита на свой ред:
— Колко са те… ромеите във Воден? Не са много.
— Не са много — повтори след него младият войвода. И добави досетливо: — Ще попитаме поповете им. Имат трима попове. Те знаят. Но… не са повече от двесте ромейски къщи във Воден.
Владислав помълча един дълъг миг и току процеди през зъби:
— Ще ги… изколим. — Той продължи с изяснен глас: — Мъжете ще изколим до един. Още тая нощ. Те са войници на василевса вътре в нашата твърдина. Един само ромейски войник да влезе в града и те ще се дигнат срещу нас. Те и сега, без да ги усетим, пращат вести и знаци на своите.
Войводата го гледаше, като да не го чуваше добре, и се измъчваше от това. Сетне рече:
— Те… какво могат да ни сторят те, докато държим града. Не са повече от двесте или триста мъже. Има и стари люде между тях и всякакви…
— Нели казах: пращат вести и знаци. — И князът махна с ръка: — Най-после те са ромеи!
Той тръгна пак из стаята, а Драгшан каза колебливо, следвайки го с поглед:
— Ами… как ли ще стане тая… работа…
Владислав се върна при него. Драгшан се изправи.
Князът го улови под лакътя, а устните му потрепваха и се кривяха, сякаш разправяше за някаква смешна случка:
— Ще кажем на нашите воденчани… и на войниците също: тая нощ се позволява да се разграбят ромейските къщи. И още се позволява да се избият всички мъже от ромеите.
— А жените и децата? — попита плахо Драгшан.
— Жените… — подигна вежди князът и бледото му лице придоби невинен, дори тъжен израз: — Жените и децата, то се знае, няма да се закачат. Наистина, може и някои от тях да пострадат, но какво да правим ние с тебе, щом сме принудени… Ще пострада някоя и друга женичка… Най-после нека се повеселят момчетата ни, утре пак ще мрат.
Драгшан като че ли не знаеше що да отговори, а имаше, имаше що да отговори. Владислав дигна пръст и заклати глава закачливо, а очите му оставаха същите — втренчени и зли:
— Знам аз, дяволе… Ти с щерката на един от ромейските попове… Е, ти нея ще си запазиш, и попа също, отеца й. Хайде сега — тупна го той по рамото и го побутна към вратата. Тук, на вратата, князът добави тихо, доверително: — Ти недей тъй… с тъпан. Гледай, по-предпазливо. И почакай да се стъмни добре.
Драгшан кимна мълчаливо.
Той излезе на стъгдата пред вратата и се огледа, като да търсеше някого; тиха и пуста беше в предвечерния час широката стъгда между двореца и празното сега жилище на Самуила, между също празните жилища на най-знатните велможи, които бяха живели преди във Воден, а по-късно се бяха настанили в Охрид и Преспа. Но се дочуваше и се усещаше, че по най-близките до тая запустяла стъгда улици, както и в целия град, кипеше живот с всички свои гласове и звуци; днешната кървава битка сякаш не беше и ставала. Драгшан тръгна през стъгдата с бавни стъпки; той се бореше с мислите си, но младото му лице изглеждаше скръбно, а не замислено.
— Мъжете… — шепнеше сякаш в него самия някакъв глас. — Всичките мъже… войници на василевса. Но защо да патят жените и децата!…
Той спомена в ума си ромейските жени и деца във Воден, но мислеше само за Махи — по-малката щерка на ромейския протойерей в града. Все пак, чрез нея младият мъж жалеше и другите воденски ромейки. Най-после нели такава беше и повелята на княза… само за мъжете!
Тъкмо такава повеля даде и младият войвода на двамата свои хилядници:
— Тая нощ, щом се стъмни добре, ще бъдат събрани на едно място всички мъже ромеи и ще бъдат избити до един.
Щом се стъмни, Драгшан отиде при своята Махи, в къщата на ромейския протойерей. Той самият да пази любимата си и семейството й. По негова повеля пред портата на протойерея застанаха четирима стражи. Още щом влезе войводата в къщата му, старият свещеник и тоя път започна със своите молби и натяквания:
— Пожали ни, светли войводо… Пожали дома ми, старата ми глава! Ти влизаш тук като в някаква кръчма на кръстойътя. Целият град говори… Аз съм свещеник, протойерей… Узакони най-сетне неблагословената си връзка с моята нещастна дъщеря! Аз нямам сили да те прогоня от скръбния си дом, но смили се ти над мене…
Там беше и Махи, и цялото семейство на свещеника. Драгшан притисна двете си ръце върху желязната ризница, която още не беше съблякъл, и се виждаха по нея засъхнали кървави петна. Той каза с искрено разкаяние: