— Да, отче, ти трябва да ме нашибаш с бич… Аз прекалих с гостойриемството на твоя честен дом. Но то не е от лошо сърце, а защото премного се боя от всяка верига, също и от веригата на брака. Честен кръст, отче — прекръсти се широко Драгшан, — щом се отдалечи Василий от Воден, аз ще се оженя за Махи.
Успокоиха се всички в къщата на свещеника, развеселиха се, подадоха стол на госта. Както и преди, когато идваше войводата, двете малки братчета на Махи се нахвърлиха шумно върху него, покатериха се на колената му, обвиха ръчички около шията му, опитаха се да изтеглят големия му меч. Заоправдава се и свещеникът:
— Ти прощавай, светли войводо… Баща съм… Ти си с добро сърце, виждам, но си мъж и войник…
Позамисли се Драгшан, стана му тъжно за тия люде, за Махи, която стоеше насреща и не сваляше от него хубавите си очи. Той искаше да каже на стария протойерей две добри думи, да отвори пред него сърцето си, да се изповяда и разкае за нещо, което го измъчваше:
— Ти служиш на бога, отец, а пък аз на царя, който воюва с меч. И това е още, че ти си ромей и твоят цар е един, а моят е друг. Всеки служи и се покорява на своя цар и това ни прави врагове…
Той не се реши да каже нищо повече или не знаеше какво още да каже и думите му останаха неясни. Сложиха трапеза пред него, насядаха и домашните да се хранят с госта, но той малко яде и повече пи. Към края на вечерята втурна се в стаята готвачката на свещеника:
— Става нещо из града! Чуват се викове, писъци… Ослушаха се насядалите на трапезата, чак и двете малки момчета. Къщата на протойерея беше навътре, сред широка градина, пред портата й стоеше стража. Едвам се дочуваха далечни гласове, а никой не можеше да влезе при стария протойерей. Очите на всички там бяха обърнати към войводата. Той не се решаваше да погледне никого и каза колебливо:
— Събират… нови войници. Но — огледа се Драгшан и бързо добави: — вие не се бойте от нищо, с вас нищо лошо няма да се случи.
И пак наведе очи — не можеше да гледа уплашените лица на своите сътрапезници. В главата му гъмжаха мисли, противни една на друга. Старият свещеник рече:
— Царете изправят людете един срещу друг. Само божият път ще ни изведе към спасение…
Княз Иван-Владислав слезе в трапезарията и седна сам на широката трапеза. Прислужваха му четирима слуги, но той, както винаги, яде малко и пи само прясна вода. После се качи пак горе, пристъпи бързо и разтвори широко един от прозорците на стаята. Седемте пламъчета на светилника, който висеше на тавана, се полюшваха и затрептяха бързо — в стаята нахлу лятната нощ с прохладата си. В тоя ранен час на нощта градът беше още буден. Чуваха се човешки гласове, тропот, някъде лаеха кучета. Долиташе и тук глухият шум на воденските водопади и нощта ставаше сякаш още по-прохладна. Усещаше се в свежия нощен въздух и тръпчиво-сладък мирис на зреещи плодове — по сенчестите дворове и градини на Воден растяха всякакви плодни дървеса. Ала князът едвам дочуваше в стаята си нощните гласове, шума на далечните води, едвам усещаше и упойващия мирис на зреещата благодат. Той надаваше ухо към отворения прозорец за други гласове. И не чака дълго.
Зачу се изеднаж писък, проточен и отчаян. Всичко друго затихна — ослуша се сякаш и самата нощ. Князът избърза към прозореца. Някъде още по-далеко се чуха и други викове и писъци. Разлаяха се кучета по целия град. Някъде право насреща затрептя бледа зара, засили се бързо, върху аленото сияние се очертаха върховете на близките дървета, черни и неподвижни, запремятаха се високо към светналото небе и буйни пламъци. Не след много време светнаха пожари и по други краища на града. Не спираха в злокобно осветената нощ и писъците, чуваха се ту по-близу, ту по-далеч и по някое време сякаш от всички страни. Князът се отстрани от прозореца и премина в съседната стая, където беше леглото му. Притича безшумно слуга да му помогне да се приготви за нощна почивка. Владислав попита с лукаво безразличие:
— Какво става из града? Да не би да е влязъл Василий!
Угодливият слуга побърза да отговори:
— Избиват ромеите, господарю. Тукашните ромеи. Искали да пуснат в града своя цар и войската му.
Единият мустак на княза, провесел като опашчица, черен и лъскав, едвам забележимо потрепна и това беше скрита усмивка: „Ето как е стигнала до моя слуга повелята, която дадох… Е, добре, добре…“
— Нека ги избият, щом са искали да пуснат своя цар — рече гласно князът.
Той скоро заспа и спа дълбоко тая нощ.
Във Воден стана това, което пожела и нареди той, а не воденският войвода Драгшан. Драгшан даде своята повеля на двамата хилядници за мъжете ромеи, те я предадоха на други, по-малки началници и така повелята стигна до войниците, също и до мнозина от гражданите, но по-проста и по-ясна: