— Ромеи не си убивал, а? Но ромеите ще кажат, че българите са убивали техните, а не тоя или оня.
Воденчанинът чу всяка дума на княза и отговори без страх:
— Всички ние, които не сме убивали, ще кажем: не сме убивали, не сме грабили, не сме насилвали. Ние сме мирни люде и сме повече от убийците. Малцина са, които се раждат с бяс в сърцето.
Сега князът намрази още повече тоя човек и пожела да го погуби. Но продължи да говори с него сдържано, като човек, който иска да бъде справедлив:
— Ти проповядваш и заблуждаваш тия люде. Всеки се ражда с бяс в сърцето. И ти също, но твоят бяс е по-лукав. — Той се обърна към околните, посочи с ръка непокорния, повиши глас: — Не виждате ли? Тоя нека да ви предаде на ромеите, за да спаси себе си. Още ли ще го гледате!…
Като рече това, той го блъсна с две ръце в събралата се тълпа. Бледият човек се люшна назад и погледна княза с учудени очи. Неколцина от войниците го пресрещнаха с протегнати ръце и го блъскаха с още по-голяма сила на срещуположната страна:
— Ууу… Предател!
Пресрещнаха го и други с юмруци, с ритници, сипеха се удари върху клетника, струпаха се всички върху него и всеки бързаше да го докопа. Завъртя се, заплете се страшно кълбо от живи тела сред вой и викот, започнаха людете да се блъскат, да се удрят и ритат и помежду си. Князът навреме се измъкна от повилнялата тълпа и бързо се отдалечи. Отдръпнаха се също други неколцина и войниците като че ла за един миг изтрезняха. На земята остана само тялото на мъченика, окървавено и неподвижно. Войниците се заоглеждаха и се пръснаха наоколо. Някой каза:
— Убихме човека за нищо…
Ала пострадалият не беше умрял. Той отвори неочаквано очи, сякаш да погледне най-напред небето, после бавно се приподигна и обърса с опакото на ръката окървавената си уста. И седя доста време на голата земя, умислен, тъжен…
На другия ден, пак при изгрев слънце, ромеите започнаха ново нападение. И тоя път те нападнаха с голяма стремителност, с всички свои оръжия и уреди.
Василий нареди тръбите да тръбят непрекъснато, да думкат и тимпаните, войниците да пеят бойния тропар и други църковни песни, които подкрепяха силите им, като хвалеха храбростта на човешкото сърце и обещаваха небесни награди. Но василевсът направи тоя път и нещо друго, което реши битката: преди още да се раздени тая сутрин, по негова повеля един полк от два хиляди ромеи се скри с оръжието си по долищата и гъсталаците близу до стените на обсадения град, Ромеите бяха много и никой от българите не забеляза, че се бе скрила толкова голяма тяхна войска. Нападателите напираха и напираха, втурваха се и сега на цели тълпи по двайсет и трийсет души от площадките на прилепилите се до стените обсадни кули, точеха се на безкрайни редици от изправените стълби, работеха непрекъснато и всички техни бойни уреди, ала и българите се защитяваха с голяма упоритост. Защитниците на града сега бяха по-малко, макар и с въоръжените воденчани, но ги въодушевяваха за бой казаните от Владислава думи, че ако ромеите влязат във Воден, ще избият всички българи заради избитите от тях воденски ромеи.
Наближаваше краят и на тоя ден. Двете войски се биеха и в тоя час с всички сили, но вече с отчаяно ожесточение. Труповете бяха премного и от двете страни на крепостните степи. Ромеите се надяваха дано с още едни последен напор да сломят българите, а те пък очакваха близкия край на деня и на битката. В тоя върховен миг скритият ромейскн полк се измъкна от скривалищата си. Виждаше се с каква сила се хвърлиха в боя отпочиналите през деня ромейски войници. И не се разпиляха те да нападат по всички стени, а се съсредоточиха на едно доста късо разстояние между две крепостни кули; тук се събраха бързо и повече обсадни кули, стълби — наредиха се кули и стълби една до друга и много ромеи стъпиха едновременно на стената. Хитроумният княз Иван-Владислав се опита да устои на тоя неочакван удар. Той накара неколцина от своите да викат:
— Помощ ни иде! Царят иде с голяма войска! Ето ги, виждат се!
Тия гласове се чуха надалеко по стената и като че ли българите се позадържаха за още един миг, ала после се втурнаха да бягат и не само там, дето напираха ромеите с нови сили, а по цялата крепостна стена и от всички кули около града.
Ромеите навлязоха във Воден на широки потоци от всичките му врати, влезе с тях и василевсът им.
Вторият Василий отиде най-напред и докато беше още във воинските си доспехи в голямата патриаршеска църква заедно с всички свои по-първи челници. Свещениците, които вървяха с войската му, също и тримата ромейски свещеници във Воден отслужиха тук тържествен молебен.
Когато след молебена и вече по здрач Василий излезе на стъгдата пред патриаршеската църква, изрече с ясен глас: