„Но нели там, в Драч, е и моята родна щерка…“
Тия свои страхове и тревоги Самуил не споделяше с никого. Би искал дори да ги заглуши и в собственото си сърце. И всичко оставаше там, в сърцето му, в тия тежки дни за българското царство. Понякога, само за един къс миг, му се струваше, че старее, но веднага прогонваше тая мисъл от ума си. Струваше му се, че такова признание дори и пред самия себе си би било слабост и отстъпление пред враговете, които трябваше да победи. Само снаха му Ирина долавяше, и то повече с женското си сърце, отколкото с ума си и с погледа си, че той идваше при нея да търси облекчение, забрава, макар да стоеше все тъй здраво на нозете си и все същият огън да гореше в пъстрите му, зорко втренчени очи.
Ирина и слугата му Радой, който забелязваше и кога царят изяждаше един залък по-малко. Между тях двамата ставаха такива разговори:
— Ти царю, дигна цяла пллланина на плещите си.
— Нели съм цар!
— Цар си, но товарът ти е преголям. Тъкмо защото си цар, трябва да ти е по-леко. Имаш кавхан, имаш роден син до тебе, имаш боляри, войводи.
— Всеки на своето място, Радое. Това е царството: всеки да бъде на своето място и за общо добро. Царят стои най-високо и ще носи най-тежък товар. Ти също имаш свой товар… грижиш се за леглото ми, помагаш ми да се съблека…
Когато се узна за падането на Верея, на Колидрон, на Сервия и Лариса, за пленяването на Никулица, за това, че Василий събира българското население от тия места и го гони по пътищата, Самуил се оплака пак на слугата си:
— Аз съм там денем и нощем. И най-много жаля тия клетници, които Василий прогонва от огнищата им. Жени, деца. Ходя с тях, виждам ги…
Ала то беше друго, да се оплаче той на стария си слуга, на млечния си брат. Или да отиде да поседи с Ирина, която разбира всяко нещо, знае кога да говори и кога да премълчи. Около нея се носи някаква успокояваща тойлина, тя като че ли предусеща всяко нещо. Хубаво би било да можеше да поседи той и с Косара. А иначе царят никога не бе желал толкова много да удари Василия и такава сила имаше в сърцето му, че можеше търпеливо да следи чуждата войска в царството си, да търпи и да чака по-сгоден час, да се грижи с още по-голямо усърдие за войниците си.
Когато княз Иван-Владислав се завърна в Обител след падането на Воден, царят го задържа при себе си, в двореца на своя син. Ирина Радомирова и Владислав отново се видяха под един покрив и враждата между тях пламна с още по-голяма сила. Ирина не можеше да излезе против волята на царя, който искаше да държи по-близу своя племенник. Царят долавяше, че те двамата не се обичаха, но това не му беше чудно и мълчаливо търпеше студенината между тях, както схващаше той взаимната им омраза. Те и двамата се въздържаха да проявяват истинските си чувства пред другите люде и започна помежду им една подмолна борба, една яростна, мъчителна, прикрита игра. Колкото и да не искаше да издава чувствата си към Ароновия син, Ирина Радомирова се опита още в самото начало да попречи на настаняването му в двореца на мъжа й, в царското семейство.
— Но, татко — каза тя на свекъра си и като че ли само от преголяма грижа за добрия ред в дома й, — трябва да му отделим стаи и ще ни стане тясно тук, къщата ни не е много голяма. И после Владислав си има вече свое семейство, той може би ще иска да доведе тук жена си с детето, а тя, Мария, очаква второ дете. Ти сам виждаш…
Царят се усмихна на нежеланието й да приеме в дома си Владислава и каза:
— Тук, в Обител, сме като на войнишки стан. Може да ни е и по-тясно. Жена му няма защо да идва, шом чака дете. Аз ще го накарам той да отиде за малко да види семейството си. — Царят поприсви вежди и добави: — Той ми е нужен.
Ирина не отстъпи веднага. Тя познаваше тъжната обич на царя към неговия незаконороден син, който живееше отделно с Малина Бабчорова и с другите си слуги в своята малка къща в Преспа; още по-голяма беше грижата на Самуила за това дете, понеже то растеше болнаво и сякаш без радост. Ирина бе мислила вече да приближи и дори да въведе в своето семейство това дете, заради царя, но също и заради своя мъж: малкият Давид беше негов брат, а Радомир имаше нужда от свои близки люде; при това Давид беше незаконен син на царя и не можеше да бъде опасен съперник. В тая нейна мисъл беше и омразата й към Ароновия син, страховете й от него. Сега тя побърза ла каже на царя: