— Ако трябва, господарю и татко мой, да приберем някого в твоя дом, то е най-напред Давид. Детето расте самичко, със слугите си. То е роден брат на Радомира.
Самуил я погледна с благодарност, после отклони погледа си и рече:
— Добре му е в Преспа. Той е още малък.
Той не изрече истинската си мисъл: обичаше премного своя по-малък син, но не можеше да го прибере в семейството си, поне докато беше жива Агата, Ирина каза:
— Но аз мисля да дойде детето тук, у нас…
— Не, не, — После царят живо се обърна към снаха си и като че ли тъкмо нея да зарадва: — Още малко… Да позаякне. Ще го взема във войската, при мене. В моето голямо семейство.
Иван-Владислав искаше да бъде винаги близу и най-близу до царя. Той се зарадва, когато царят го задържа да живее в Радомировия дворец; людете трябваше да знаят, че той е от царското семейство, втори след царския син. Но като влизаше по волята на царя в дома на Ирина Радомирова, той се опита да спечели и нейното благоволение, за да му бъде по-сгодно в чуждия дом. Издебна я той сама в градината на двореца през тия още горещи дни и отдалеко започна с дълбоки поклони, а по лицето му беше изписано робско покорство, умиление и скръб. Заговори с гласа на човек, който се покорява на съдбата си:
— Аз не можех, светла княгиньо и снахо, да не се подчиня на волята на царя. Влязох в дома ти по негово желание, но и по мое също, защото чувствувам тоя дом като мой, братски дом. Радва се и Радомир, виждам. Само ти…
Той не довърши и стоеше пред нея с наведена глава, черните му гладки коси висяха лъскави и гъсти от двете страни на бледото му лице. Гласът на Ирина беше задавен от негодувание:
— Това само ти… да влезеш и да се настаниш в чужд дом, в който не те желаят и не те чакат. Ако царят и моят мъж знаеха какъв човек си ти…
— Ти, разбира се, няма да им кажеш — прекъсна я Владислав.
— Ще им кажа най-сетне, те трябва да знаят.
— И какво е то! — дигна към нея князът безкрайно учудено лице. — Опитах се да те позакача, бяхме и двамата неженени люде, а ти беше такава хубава мома. Ти виждаш с каква почит се отнасям с тебе сега, макар да си още по-хубава.
— Безсрамник! Ти влезе да ме нападнеш в стаята ми.
— Да забравим това. Ще бъде по-добре и за двама ни, ако сме приятели. Е, да, сега Радомир ти е съпруг, но с какво беше по-добър към тебе преди? Ожени се за маджарката.
— Нечиста тъмнина има в думите ти. Някъде искаш да ме поведеш? Срещу Радомира? Ти не струваш колкото малкия му пръст. Ти си като змия, която шумоли в бурена. Това искам да ти кажа и не се доближавай до мене повече, отколкото съм принудена да те търпя.
— Аз обичам Радомира, той ми е като истински брат, той спаси живота ми, Ти също влезе с него в сърцето ми.
Ирина махна с ръка и се отдалечи.
Сега тя още повече се уплаши от Владислава и още повече го намрази. И се зае да го измести от сърцето на мъжа си. Скоро след тоя свой разговор с него тя каза на Радомнра:
— Татко по своему, по мъжки, а като е за дом и огнище, жените знаят по-добре. Владислав трябваше да си живее отделно. Аз не се чувствувам свободна с него в своя дом, той ми е чужд.
— Ние сме живели винаги заедно.
— Ето, виждаш ли, и ти по мъжки. Не разбираш. Тогава бяхме още деца, после млади люде, свободни, без всякаква грижа кого ще срещнеш и с кого ще седнеш да се храниш. Сега и той, и ние си имаме свое отделно огнище и за всеки човек идват такива часове — иска да бъде сам край огнището си.
— Но той не ни пречи. Има си свои стаи.
— Стана ни и по-тясно с него. Срещам го навсякъде. Под един покрив сме. И той е такъв присмехулник! С него аз седя като на тръни. Винаги е било така, сега още повече.
Тя забеляза, че на трапезата и на всяка тяхна обща среща царят разговаряше повече с Владислава. Владислав умееше да попита, да отговори и се виждаше, че в тяхната обща мъжка работа царят вървеше много повече с него, отколкото със сина си. Ирина Радомирова бдеше зорко да не би Владислав да измести мъжа й от мястото му и непрестанно подбуждаше мъжа си към по-голямо участие в царските работи. Още когато Владислав се върна от Воден и всички чуха самохвалските му разкази за падането на тоя град, Ирина попита мьжа си, щом останаха сами:
— Защо татко е изпратил Владислава във Воден, а не тебе?
— Татко тъй реши — отговори Радомир. И се опита да обърне на шега: — Ами ако бяха ме хванали там ромеите!
— Ти все да се пошегуваш! Аз пък виждам сега, че би трябвало ти да бъдеш във Воден. То там е било като преграда за цялото царство. Владислав говори, като че ли е спасил царството. А ти си по-силен от него и нямаше да дадеш Воден на ромеите.