И времето минаваше.
Самуил следеше всичко, знаеше всичко и за своите, и за врага. В Бъдин имаше доста земна смола. Преди време той бе уговорил с чуждоземни купци голяма размяна на вълна и кожи от негова страна и смола от тяхна страна. Той бе изпратил по Дунава цялото уговорено количество вълна и кожи, но не беше получил всичката смола. Започна се разправия с купците, която продължи години, и най-сетне Самуил дигна ръка. Той успя да снабди с такава смола само няколко от по-големите български градове.
Около два месеца след първото нападение на Бъдин василевсът предприе второ. Войниците му гледаха с ужас пушъците по бъдинските стени и челниците им насила ги подкарваха да взимат оръжието си. Те не биха се приближили лесно до проклетите стени, но тоя път имаше една примамка: триста души ромейски войници и челници бяха облечени само в желязо и мед, от глава до пети. Скрити бяха като в железни ковчези. За ръцете и нозете имаше железни ръкави и крачоли със сглобове, дето беше нужно, та да могат да се движат. Тия триста души трябваше първи да се качат на стените с обсадни кули и да отворят път за другарите си. Така и стана — те първи започнаха да се провират през зъберите по бъдинските стени, но не можаха да се задържат там. Железните им облекла бяха много тежки, сглобовете на ръцете и нозете им трудно се движеха, трудно и бавно беше всяко тяхно движение. И българите се нахвърлиха върху тях не с гореща смола, а с железни куки и дървета, блъскаха ги и ги събаряха като дървени трупи от стените по един и двама, по трима наеднаж. Не сполучиха да минат стените на Бъдин и железните войници на василевса.
Когато се научи за второто неуспешно нападение на Василия, Самуил помисли, че ромеецът ще изостави Бъдин, ще го задържи обсаден с по-малко войска и ще продължи похода си накъм вътрешните предели на България. Царят не се решаваше сам да тръгне и да го потърси, да го срещне и удари — ромейската войска и тоя път беше почти двойно по-многобройна от българската и бе заела всички проходи през Маторие гори. Самуил остана да чака в Скопйе, но и Василий не се помръдваше от Бъдин — задържаха го там сега други надежди за победа.
Настъпваше вече лятото — много горещо и сушаво през тая година. Опнало се бе над цялата българска земя белезникаво, пепеливо небе и много дни наред не се мяркаше поне едно дрипаво облаче по него. Слънцето сякаш се заковаваше на едно място и пламтеше през целия безкраен ден над главите на омърлушените люде, нощем пък едвам проблясваха по небето далечни звезди — бледи искрици, сякаш всеки миг ще угаснат. Или бавно ще се надигне иззад мъгливия хоризонт огромна месечина, ръждивочервена, загаснала, ще озари потъмнялото лице на земята с мътна светлина, в която ще се изправят като призраци неясните очертания на скали и дървеса. Шумата по горите започна рано да вехне, бързо пресъхваха извори и потоци. Посевите изгоряха едва що прецъфтели, не остана плод да узрее и по дървесата, а всяко зърно се ронеше спечено от пресъхналата си опашка. Затихнаха и бодрите гласове по планините и полята — намалели бяха водите, празни бяха птичите гнезда, спотаили се бяха някъде и буйните ветрове.
В тия глухи, призрачни нощи царят български ходеше буден по стаите или излизаше по късните часове да се разхожда сам по бреговете на притаилия се Вардар. Заклетият враг на България за трети път едно след друго навлизаше в пределите й, но Самуил не смееше да го срещне и удари. Оттам започваха още много други злини за царството. Разтревожен беше целият народ, без дух беше и войската, враждебно беше дори и небето; посърнали стояха пред царя българските войводи и боляри, все по-ясно четеше той по лицата им техните мисли — неспокойни, изпълнени с всякакви страхове и изкушения вероломни. През една такава нощ на мъчително търсене на изход в ума на царя се роди смела мисъл.
Той свика военен съвет и обяви пред най-първите войводи, че е решил да предприеме бърз поход право срещу Одрин. И обясни по-нататък:
— Похода ще водя лично аз, за да приема всичките му трудности. И може би ще попитате: защо не към Цариград, щом василевсът е толкова далеко от престолнината си? В Цариград ние не можем да влезем, макар да е оставел с малко войска. Но и да влезем, ще бъдем принудени пак да излезем. Ние не можем да вземем Цариград, а също и Одрин трудно ще можем да задържим. Ние ще отидем и ще влезем в тоя град, за да накараме Василия да се оттегли от нашата земя и да се върне в своята. Ще отидем там с двайсет хиляди войници, а другите ще останат тук. Ако Василий побърза да се върне в земята си, ние ще чакаме колкото е нужно и също ще се върнем на наша земя. Ако пък той се насочи насам, към Скопйе и Охрид, за да ни отвърне по същия начин, ще побързаме и ние да се върнем насам, за да го посрещнем с цялата наша войска. Аз не знам как иначе бихме го накарали да напусне земята ни.