Царят вървеше с войниците си. Той слезе от коня си, за да върви като тях по тия тесни, каменисти пътеки, под огъня на слънцето. Той не беше млад като тях, нозете му премаляваха, често се препъваше. Той се задъхваше от умора, пот течеше по лицето му, но вървеше с войниците си. Те се бяха струпали около него, бяха излезли вън от пътеката, за да бъдат около него, по-близу до него. Червенокосият бе говорил на царя и заради тях, сега те чакаха отговор. Те вярваха в своя цар, очакваха добро от него. Той мълча дълго, докато намери по-правдиви думи, и каза:
— Врагът е в земята ни. Трябва да го прогоним и да го затрием. Това е била винаги най-голямата ми грижа. Говорил съм много пъти за царство българско, което да е добро и справедливо за всички негови люде. Но не може да се направи всичко, да се направи повече за общото добро, докато стои такъв враг срещу нас. Помнете ми думата, аз съм ваш цар: един ден ще се върна при болярина и ще го принудя да бъде по-справедлив към людете си, към по-долните от него.
Той не каза нищо повече, но си мислеше: „С надежда ли вървят те с мене или от страх? Дано да ги води добрата надежда, защото страхът е слаба опора за човешкото сърце, със страха върви и всяко друго зло. Не искам да ги държа със страх, не ми са и нужни, ако само страхът ги държи до мене…“ Такива мисли измъчваха неговото сърце и грижите му бяха големи. Вървеше той така, с войниците си повече от трийсет години, а още не беше дошъл до желания край, още не се виждаше и никакъв край. Василий беше в България с неизброима войска; боляринът беше все още вълк за нищия; децата на селяка гладуваха в избата му. И днес той трябваше да започва отначало, да започва пак с чуждия цар, когото не беше успял да надвие, с вълците в царството…
Рядко ще се обади някой от войниците около царя, накъсо, със затихнал глас. И сякаш цялата войска далеко пред него и след него вървеше някак затихнала, укротена. Разнесла се бе вест надалеко по войнишката върволица, че царят слязъл от коня и върви редом с най-последния войник. Някои по-любопитни изоставаха или пък изтичваха напред, за да го видят. А той вървя и вървя с войниците, докато съвсем не премаляха старите му вече нозе.
Далеко някъде към средата на дългата войнишка върволица, яздеше на коня си княз Иван-Владислав. Не се отлъчваха от него и знаменосецът му, и тръбачът му. С него яздеха и по-големите заповедници на полка, който беше оставен под негова повеля. Князът мълчеше мрачно; не се решаваше да подхване приказка с него и никой от приближените му. Това не беше поради умората в тоя продължителен поход; той понасяше тьрпеливо и умората, и жаждата, и слънчевия пек. Гневеше се князът на войниците си и святкаше мрачно с черните си очи изпод сенника на лъсналия, напечен от слънцето железен шлем. Войниците вървяха, не спираха, но не скриваха мъката си. Слухът на княза долавяше негли всяка тяхна въздишка или всяка изтървана дума на поплак, колкото и тихо да беше изречена; той виждаше как те се втурваха, как се блъскаха да стигнат по-скоро до някоя рекичка или извор по пътя; как се тръшваха на земята ведно с оръжието си, когато се дадеше знак за почивка. Бичът беше винаги в ръката му. Когато чуеше, че някой от войниците простенва от умора и отчаяние, той обръщаше коня си нататък, намираше нетърпеливия и го шибаше с бича си, докато не го накараше да тича презглава пред муцуната на коня; когато хукваха войниците към рекичката и се блъскаха кой по-скоро да легне на брега с лице във водата, князът се спущаше с коня си след тях, изпреварваше ги и ги спираше по-далеко от реката, а в същото време той самият влизаше във водата с животното си, ходеше нагоре-надолу, докато я размъти добре, и се заканваше на жадните с бича никой да не смее да се доближи. После се махваше от водата и едва след това войниците се нахвърляха да пият. Князът искаше те да бъдат по-търпеливи в жаждата си. Когато войниците се спираха за нощна почивка, князът не допущаше нито един да седне, макар и за един миг на земята или на някой камък, докато не бъдат разпънати всички шатри, докато не си нареди всеки място за нощуване. Сутрин, когато се даваше знак с тръби и рогове за ставане по целия стан, той, дигнал се от леглото преди всички, тичаше с коня между шатрите, прескачаше налягалите на открито и караше всички да стават веднага; тежко на тогова, който се опитваше да се попротегне, когато се приближаваше князът — сладката утринна прозявка замръзваше на устата му под ударите на княжеския бич. Князът ругаеше и челниците за всяко нетърпение и отпуснатост, но не удари никого заради чинопочитанието, което трябваше да се спазва строго във войската.