Кастрофилаксът на Одрин навреме се затвори в града с около хиляда войници, но като стигнаха до него вести, че българите се готвят да потеглят за Цариград, той се поуспокои и се поотпусна. Българите останаха в стана си край цариградския път още цяла неделя и като че ли съвсем бяха обърнали гръб на Одрин. Два дни преди Успение Богородично кастрофилаксът отвори широко вратите на града — на тоя голям празник ставаше събор в Одрин и панаир също за цялата адрианополска тема. Градът очакваше цяла година тоя събор, от който зависеше препитанието му до голяма степен, и адриаиополският кастрофилакс разгласи, че съборът ще стане, макар и при такова опасно съседство с българите. Люде от градската управа успокояваха всички, че българите не мислят да нападат и че най-сетне и стените на града са достатъчно яки, за да го запазят, ако стане нужда. През тия два дни преди големия празник в Одрин се насъбра доста свят от по-близките селища, надонесоха се всякакви стоки, макар и не в такова изобилие, както през мирните години.
Съборът започна още от предния ден, а на самия празник настана голямо оживление по улиците и широките стъгди на Одрин. В общата възбуда людете взаимно се насърчаваха и все повече се увличаха. От друга страна, и страхът от българите ги караше да купуват и продават повече, да пълнят зимниците си с разни неща за ядене, ако градът бъде обсаден, да опитат от всички съблазни, които се излагаха по продавачниците и кръчмите, че не се знаеше какво можеше да сполети човека в такова тревожно време. По тържищата имаше много купувачи и продавачи, имаше и пияни люде много, а също и разпътни жени, които завличаха свои гости по бърлогите си. Късно след обед вече целият град ехтеше от песни, от свирки и тръби, от кънтящи тимпани. Людете като че ли забравиха врага, който стоеше на две поприща от градските порти.
Самуил бе чакал тъкмо тия часове. Едва-що бяха приели войниците му обеда и бяха се нахранили, даде се повеля за тръгване. Така беше наредено всяко нещо, че и самите войници не знаеха накъде ще тръгват — за Цариград или за Одрин. Не можеха да познаят и съгледвачите, които преди това още бе изпратил одринският кастрофилакс, та се спуснаха да занесат в града тревожната вест едва когато българите се насочиха вече право към Одрин. Все пак ромеите успяха навреме да затворят вратите на града, но всичко започна неблагоприятно за тях. Макар да знаеха, че българският цар е близу, за тях дойде като изненада появяването на българите пред вратите на града. По градските улици и стъгди настана голяма бъркотия, а после всички се изпокриха, сякаш изчезнаха вдън земя. Имаше повеля да излязат по крепостните стени и гражданите, които можеха да носят оръжие, ала страхът беше голям и всеки гледаше да използува настъпилото безредие. По градските стени останаха само войниците, не повече от хиляда души.
Самуил удари града, преди да успее да го обсади от всички страни; той бързаше, за да не даде време на ромеите да се съвземат. Първият удар на българите не сполучи. Те нямаха бойни уреди и се катереха по стените със стълби, които бяха направили набързо. Царят повели веднага да се направят още двойно и тройно повече стълби и като започна вторият удар, закатери се по стените голямата част от българската войска. Защитниците на града бяха много по-малко. С голямо настървение се нахвърли по стълбите полкът на княз Иван-Владислав. Сам князът беше при войниците си и те го чуха много пъти да ги подканва и насърчава с ясен, силен глас:
— Прескочете тия стени и градът ще бъде ваш! Цял ден и цяла нощ ще го грабите и каквото докопате, ще бъде ваше. Ваши ще бъдат и жените му!
Тия думи на княза подлудиха войниците му, а се разнесоха и предадоха по цялата българска войска. Българите се изкачваха по стените, навлизаха по крепостните кули със сляпа ярост, посягаха негли с голи ръце да ловят мечовете и копията на ромеите. Срещу всяка стълба стояха по двама, трима или четирима ромеи, а още по-нарядко бяха те нататък по стените и кулите и тяхната малочисленост настървяваше българите все повече. Битката не продължи много. Ромеите бяха избити и прогонени до един, които пък попаднаха живи в ръцете на българите, бяха изклани още на самите крепостни стени, та потекоха кърви по сивите дялани камъни и августовското слънце бързо ги пресушаваше.
Това беше битка кървава между войници, но по-страшно беше това, което стана в самия град, когато българите преминаха неговите стени и мнозина от тях се спуснаха по улиците, по домовете му да грабят. Разбиваха вратите на къщите, на продавачниците, на хранилищата и не знаеха от кое най-напред, от кое повече да награбят. Те често отминаваха, захвърляха ценното, за да вземат и отнесат малоценното; струпваха пред къщите и продавачниците цели камари всякакви вещи, после не знаеха как да ги дигнат, къде да ги отнесат и каквото можеха да сложат в торбата си или в някоя вреща — вземаха го, а всичко останало разпиляваха по дворищата и улиците. Като позаситиха донякъде голямата си алчност, тръгнаха за жени. По жени посягаха и преди, но повече мислеха за торбите си, а след това се втурнаха да търсят жени и бесът им стана още по-голям. Едва след като попремина в тях и тоя бяс, завоевателите се нахвърлиха на ядене и пиене… Цар Самуил се спря с приближените си пред южната врата на Одрин и трябваше да почака някое време, докато войниците я отворят пред него, след като бяха преминали стените на града. Той се обърна учуден към людете си: