— Защо се бавят? Колкото и да упорствуват ромеите, не могат да задържат толкова дълго моите лъвове по улиците на града.
Негли пръв Радой, царският слуга, се досети какво ставаше в превзетия град:
— Те грабят вътре и мърсуват, проклетниците, не се сещат да отворят, а може и да не искат да отворят толкова скоро.
Заговори и княз Владислав, който стоеше с коня си току зад коня на царя:
— Щом взеха града, нека понапълнят и торбите си. Това е най-сетне тяхна юнашка награда.
Ароновият син искаше да позабави царя и още повече да го подготви за това, което трябваше да види в града, да смекчи гнева му. Царят се обърна към него:
— Ти знаеш, княже, има закон за военната плячка и аз ще наградя войниците си, но своеволията и злодействата се наказват.
Князът кимна послушно с глава, скри под сенника на шлема присмехулния блясък на очите си, покорно прозвуча и отговорът му, а беше против царя:
— Законът е ясен и справедлив, царство ти. Няма да кажа аз нито половин противна дума, но… Но нашият човек не обича законите. Повече обича торбата и търбуха си. И това си мисля аз, твое царство: по-лесно ще насърча войника с торбата му, отколкото със закона за плячката.
Самуил поклати глава нетърпеливо:
— Аз искам да бъда цар, а не разбойник и не ще извърша нищо без закон. Но ти, княже, запомни и това, че грабителската храброст не е нито голяма, нито трайна.
— Да, царство ти — въздъхна издълбоко Владислав, та и лицето му придоби скръбен израз. — Познавам аз твоята мъдрост, но тъкмо ти си ме учил да не крия коварно мислите си и ще се реша да ти кажа това, което ми иде сега на ум: млад съм аз още, но така ми се чини, че за човека е по-лесно да прави зло, отколкото добро и злото е по-силно от доброто. Затова бог е предопределил царе между людете, а царете създават и пазят законите. Мисля си, царство ти, и това, че когато е за бран и враг срещу тебе, не се колебай да повикаш на помощ и всичките адови сили.
Загледа се мълчаливо царят в лицето на племенника си и дори се попридръпна на седлото, да го види по-добре. Смирено беше лицето на княза и тъжно — той, види се, страдаше от собствените си мисли за човека. Така реши царят и прие думите на племенника си като младежка заблуда и прекалена строгост към човешките слабости.
Когато малко по-късно Самуил влезе в Одрин и види какво бяха вършили войниците му и продължаваха да вършат, той дигна своята суха, възмургава ръка и притисна с нея очите си. С бледо и тъжно лице седеше на високото седло току зад царя княз Владислав, само очите му горяха с мрачен блясък…
Царят повели българите да напуснат превзетия град до последния човек. Спуснаха се чак и войводите да разгласят неговата строга повеля. Челниците, малки и големи, отпъждаха мнозина от войниците като зли, стръвни кучета от домовете на одринци, от хранилищата и продавачниците, докато ги събраха и ги изведоха от града. Не можеше да се направи нищо повече с грабителите. Настъпваше нощ — тъкмо време да прикрият грабежите си, да се скрият от очите на своя цар. Намираха се между войниците и такива, които нямаше що да крият и защо да се крият, но те бяха по-малко.
Самуил престоя при Одрин двайсет и пет дни. Той имаше свои люде по пътищата накъм Плъвдив и по-нататък, които следяха дали Василий няма да напусне България и да се върне към Одрин и към своята столица, както би желал българският цар, ала и Василий имаше свои люде, които му донасяха всичко за българите. Той узна за тях още като навлязоха в неговото царство, узна колко бяха на брой и накъде вървяха, узна всичко навреме и за Одрин. Василевсът се досети за желанието на българския цар да го принуди да напусне България; той също знаеше, че Самуил с тая своя войска не можеше да стори нищо повече от това, което вече бе сторил. И василевсът нито се помръдна от Северозападна България и от Бъдин. Той пожертвува и своя Адрианопол, но не само заради Бъдни, а имаше и други замисли, като бе дигнал и тоя път такава многобройна войска.