Царят начаса отвърна, сякаш искаше да спори с него, но гласът му бе поомекнал:
— Аз също ще взема от чуждия град, но само според бранния закон.
Самсон Пуле поклати глава; той бе свалил кожения си шлем и се виждаше, че косата му беше доста оредяла. Той рече:
— За силния, царство ти, и за богатия винаги е по-лесно да пази закона. Но и той го погазва, макар да му е по-лесно да го пази.
— Седни… — въздъхна Самуил.
Сега Пуле веднага седна срещу него, на другата страна на огъня.
Царят вече нищо не продума. За пръв път, кой знай от колко време, почувствува той в сърцето си някаква студенина, като морница, която иде издълбоко и пронизва самото сърце, после пак изчезва. От нея ли се пораждаха неговите мисли сега или пък мислите му пораждаха такава студенина в сърцето?… Походът до Одрин беше поражение за царя. Той не беше успял да привлече, да върне Василия назад към земята му, към застрашения му град; не беше успял да го застраши, да го уплаши, малка беше българската сила. Българският полк се връщаше като бит и щеше да разсее пораженството си низ цялата войска. Воинският дух се храни и расте с победи. А не се ли изпитва силата му тъкмо в поражението?…
Един от войниците хвърли сноп съчки в загасващия огън, наслага и дърва. Дигна се гъсто кълбо бял, жълтеникав пушък, светнал от огъня под него, бързо се проточи някъде встрани, подухван от нощния ветрец; през черната купчина на съчките пропълзяха синкави пламъчета, избухна висок жълт пламък и започна да ближе лакомо наслаганите там дърва. Войниците наоколо мълчаха — чакаха да заговори царят им. Огънят весело пращеше, над стана глухо кънтеше многогласа врява, а през нея някъде отвън, някъде в нощната тъмнина около войнишкия стан се чуваше пронизващият, гладен вой на чакали. Царят неусетно бе привел глава и седеше неподвижен с лакти на колената, рамената му се бяха отпуснали и цял се бе изгьрбил срещу тъмнината зад него, срещу острия, пронизваш, нощен ветрец… Поражението не беше само в това, че той бе отишъл до Одрин с двайсет хиляди войска и сега се връщаше оттам без успех; поражението беше повече в това, че бе отмъкнал войниците си там едва ли не насила, сякаш на собствения си гръб. Трябваше да слиза от коня си, да върви с тях, да ги придумва. Царят би искал те да вървят след него с твърда стъпка, с вяра, както вървеше той и знаеше накъде върви. И се нахвърлиха те като разбойници на завзетия чужд град, погазиха всякакъв ред и закон, не зачетоха и него, своя цар. Той би искал да бъдат те по-търпеливи в глада си, да укротяват бесовете в сърцето си, лакомията си за жени, за плячка. Сега Василий ще каже: „Ти нападна и ограби града ми като злодей!“ Не беше научил войниците си на по-добро, не беше ги научил на по-голямо търпение, на по-яка вяра, не беше им показал, види се, по-добър, по-ясен пример. Но само те ли вървяха след него без вяра, без неговата вяра? А болярите, войводите му?… Ето кое беше най-голямото му поражение след всички битки, след тая голяма битка, която водеше от трийсет и повече години!…
Той се сепна, сякаш от невярна дрямка, изправи глава, огледа се; войниците го следяха с очи и не смееха да се помръднат, да пошушнат, за да не смутят мълчанието му, мислите му. Врявата наоколо бе стихнала, едвам се дочуваше тук и там сподавен говор, мъгляво светлееха и загасващите огньове. Само воят на чакалите се чуваше още по-близък, току зад тъмната стена, която ограждаше войнишкия стан, чуваше се още по-рязък, по стръвен, по-зловещ. Самуил стана, като да се сети отеднаж за нещо, и се отдалечи накъм шатъра си. Войниците около огъня се спогледаха, някои се извърнаха да го проследят през рамо, сетне започна разговор и всички се обръщаха към червенокосия Самсон Пуле:
— Нему пък що му е, що му липсва: цар! Навел глава, мълчи, въздиша.
— Ти да не мислиш, че живей без грижи! Неговите са по-големи. Ти за себе си, а той за всички мисли.
— За всички, а? Ти за него си нищо. Неговите щения са големи и затова грижите му са големи. А ти за него си нищо. Ти си негов слуга и роб. Той е цар.
— А ти, Пуле, и с него; право, куме, та в очи. Ами той веднага може да ти вземе главата!
Червенокосият седеше, втренчил очи в огъня, и като че ли нищо не чуваше. Ала сега отеднаж отговори и се виждаше, че бе чул всяка дума:
— Той не е като други царе, както сме чували и знаем. Ето, седи с тебе, говори с тебе. И мене ме е страх да говоря с него, но някак от него иде и смелостта ми да говоря. Кара ме нещо да му се оплача, като го видя до себе си. Той е цар, а ти си нищо, но той не търпи да му се оплачеш и сам ще те попита. Такъв е той и се вижда, че те жали. От коня ще слезе… стар вече човек, а с тебе иска да върви, като тебе… — Самсон Пуле пак никого не поглеждаше, но всички го слушаха, като да разказваше приказка със затихналия си глас тук, край тлеещия огън: — Цар… Боиш се от него. Води те той срещу меч, срещу стрела. Ти вървиш, не смееш да се върнеш, да изостанеш. Той навсякъде ще те намери. Главата ти може да вземе. И защо вървиш след него? Не ще се отървеш ни от нищетата си, ни от въшките си, ни от болярина си, И повече мъки ще видиш, смърт може да те срещне. Но вървиш и някак не само от страх. Нещо те тегли. Ха, си казваш, още малко… може би ще стане по-добре и за тебе, както казва той.