Самсон млъкна, както и заговори — загледан в огъня. Мълчаливо налягаха наоколо и другарите му. Никой нищо не му отвърна за царя, не каза своя някаква противна мисъл. Нощта бе затиснала вече целия стан, едвам-едвам светлееха незагаснали още огньове тук и там, ниско, до самата земя, едвам се белееха дигнатите тук и по-нататък шатри на големите челници. Ще се дочуе и сподавен говор или ще избухне продрана кашлица, или кон ще тупне с копито по твърдата лемя, но станът вече спеше. Само чакалите бяха будни и виеха рече съвсем наблизу — с ръка да посегне човек, да ги прогони.
— Ху! Ху! — викна изеднаж в тъмнината някой от нощните стражи със сподавен и негли разтреперан глас, но хищниците не спираха, не спираха…
Обсадата на Бъдин продължаваше. Гневът на втория Василий растеше с всеки нов ден, но той и в най-големия си гняв не забравяше какво бе наумил да върши. Той не можеше да остави зад гърба си непревзета една такава силна твърдина като Бъдин и да продължи похода си низ България; това не би било от полза и за духа на войската му. Ала огънят, който се изливаше на потоци от стените на Бъдин, пазеше добре тоя град. И василевсът потърси други ключове за вратите му.
Яви се един ден пред южната, най-важна врата на Бъдин ромейски глашатай с двама тръбачи. Когато тръбачите дадоха знак и свалиха дългите си тръби, разкрачи се срещу затворената врата глашатаят и викна с издути жили на разголената си гуша:
— Да излезе горе кастрофилаксът на тоя град! Да излезе горе кастрофилаксът на тоя град, за да чуе повелята и доброто желание на негово свето царство василевса на всички ромеи!
Виждаше се през зъберите над вратата, че там, на високата площадка, настана оживление сред българите, ала отговор на глашатая не се даваше. Тогава ромейският глашатай повтори призива си и някак сърдито. Мина доста време и отговор пак не се получи. Тогава глашатаят още по-сърдито и с още по-надути жили изрече за трети път повелята на василевса. Едва след това между два зъбера горе се надвеси някакъв стар войник или десетник с прошарена, премного дълга брада. Той разшири пръсти, за да оправи брадата си, разперена като опашка на стар мисир, глади я дълго, сякаш това беше най-важното, и най-сетне викна, изпулил надолу кръгли, присмехулни очи:
— Какво си се развикал, бре! Ха си върви с твоите свирци! Нашият войвода още спи, ще го събудиш.
Бъдинският войвода беше там, на площадката, и тъкмо той бе наредил да дадат такъв отговор на ромейския глашатай. Тримата ромеи долу не се и помръднаха; те като че ли бяха очаквали такъв отговор, но беше им казано какво да говорят докрай. По-далеко зад тях се бяха насъбрали и други ромейски войници от любопитство и безделие. Отново наду жили ромейският глашатай, а тоя път дигна и юмрук заканително:
— Изпратен съм и говоря от името на василевса! Слушайте и изпълнете, докато говоря аз, и така ще бъде по-добре за вас. Ако не искате да ме чуете, след мене ще заговори мечът. Какво си мислите вие — един само град срещу цялата наша империя! Ние няма да си отидем оттук, докато не разрушим тия стени. Погледнете колко сме, колко са и бойните ни уреди, а можем да докараме още толкова и два пъти по толкова. Да не ви заслепява временният ви успех! Ние можем да ви държим и цяла година, и десет години…
Всички чуха гръмкия глас на глашатая — и българите горе, и ромеите по-далеко зад него, въпреки че не разбираха българския му говор, но чувствуваха заканата му. Сега между зъберите горе се показа сам бъдинският войвода и не дочака глашатая да довърши, каквото му бе заповядано да каже:
— Иди кажи на василевса си, че той няма да мине през тия стени и след десет години. Ние ще опърлим с огнец и неговата брада. Вие сте мнозина, а ние малцина ли сме? С нас е цялата войска на царя български! Ти върви, прегракнал викачо, при своя василевс и не се връщай повече.