Василий Втори влезе в Бъдин още същия ден. Бъдинският епископ Стефан го посрещна пред същата южна врата в позлатените си одежди. Тъкмо василевсът стъпи с коня си върху подвижния мост на крепостния ров, от ниското, побеляло небе започнаха да падат първите снежинки тая година. Епископът изричаше някакви приветствени, раболепни слова към чуждия цар и сега отеднаж дигна ръка към небето и продължи с угодническо въодушевление:
— Ето и бог ни праща своята благодат и ти идеш с нея, царю…
Василевсът рече горделиво от високия си кон:
— Които от вас ме посрещат с добро, ще познаят моята царска милост, а тежко на тия, които ми се противят.
И той постъпи според тия си надменни думи: по негова повеля войниците му набиха на кол бъдинския войвода, който беше заловен с меч в ръка, но епископа и болярина Никодима Брич той прие на трапезата си и яде с тях.
VIII
Самуил бързо научи за влизането на Василий в Бъдин. Научи той и как бе влязъл ромеецът в тоя български град. Разчу се и по цяло Скопйе, дето беше царят, за предателството на бъдинския епископ Стефан. Царят не потърси никого, да се оплаче, да излее гнева си — велможите му сами идваха при него. И всеки по своему изказваше пред него негодуванието си от предателството на бъдинския епископ. Царят повече мълчеше и само пред великия войвода Ивац изказа голямото си огорчение:
— Той предава нашия град на чуждата войска, а казва, че това е спасение за тоя град. Ето какви люде има между нас, какви владици, но може би има и такива войводи, такива боляри и челници и всякакви, които чуждото царство и власт приемат като спасение. Чуждият е дошъл да те прегази, а ти сам лягаш под нозете му. Това ли успяхме да направим досега ние с тебе, велики войводо и брате мой! Нищо ли повече не можахме да направим с кръвта, която проляхме, и с всички мъки…
Ивац никога не казваше излишна дума и само това отговори на царя:
— Защо ще мерим доброто дело със злодеянието на предателя?
Царят се взря в него с все още искрящите си очи, негли да чуе най-утешителните думи, сетне пздълбоко въздъхна. Разяждаха го съмнения и подозрения, но той не искаше да ги изрече гласно, на макар и само пред най-доверения си помощник. Страшни бяха тия съмнения и подозрения, той се опитваше да ги отпъди, да ги заличи в ума си, а те долитаха сами, бръмчаха в ума му като вонещи, отровни насекоми.
Мълчанието между двамата воини стана продължително и царят рече, като че ли да отклони в друга посока разговора:
— Дали не стареем вече ние с тебе…
Ивац полюшна едрата си глава, попристисна устни и каза:
— Защо… Седим още на седло, ти ходи чак и до Одрин…
Царят мълчаливо го прихвана през рамената, мълчаливо го притисна на гърдите си. Те помълчаха още някое време, като люде най-близки, които не се боят от мълчанието помежду им, после Ивац стана и си отиде. Самуил остана сам и пак с огорчението си, с подозренията и съмненията си.
Най-напред Яков Рун предизвикваше тия мисли в ума на царя. Той подозираше Димитра Полемарха още преди много време, а сега говореше едва ли не против всички велможи, ругаеше и простия народ. Рун не можеше да каже против никого нещо определено, говореше общи думи, често и те недоизказани, но ги говореше с гняв и ярост. Царят неволно се повеждаше по думите му, започна да се заглежда с по-други очи в людете си, сякаш търсеше в познатите лица и някакви непознати, скрити черти. Ала най-много съмнения и подозрения заседнаха в ума му през време на похода до Одрин и още повече след предаването на Бъдни. През време на похода той чу от войниците всякакви противни думи, а червенокосият, когото не можа вече да забрави, каза всичко открито. Това все пак не беше най-лошото; войниците винаги бяха мърморили и говорили противни думи — тежък е техният живот, големи са мъките им, голям е и страхът им, и ненавистта им към болярина, умът им пък не отива много далече. Но през време на тоя поход царят бе доловил нещо друго и в приказките на войниците си, и по техните лица, та дори и в движенията им, във вървежа им, още повече в преголямата им алчност, когато се нахвърлиха в Одрин за плячка, за жени, за убийства и кръв. Той винаги бе виждал и срещал съпротива у людете си, винаги се бе мъчил да я надвие и подчини, винаги се бе стремил с цялото си сърце да запали светлина в умовете им, та да могат да видят това, което и той самият виждаше за тях, за цялата държава; стремил се бе и бе се надявал и наистина бе успявал да подчини съпротивата им, която му се бе виждала и по-друга досега. През време на похода за Одрин той видя тая съпротива в най-грозния й вид, той я видя все така жива и сякаш непобедима. Сетне дойде предателството на бъдинския епископ, спомни си той и своя племенник Добромир, който предаде на ромеите Верея, спомни си отново и негли с още по-голяма болка за предателството на родния си брат… Никога досега не беше го изоставяла крилатата надежда, не беше го изоставила тя и сега, но ето тая нова болка…