Раздвижило се бе в душата му цяло море от горчилка и скръб. Василий беше в пределите на царството със силна войска; с похода си чак до далечния Одрин Самуил не беше сполучил; от людете, които го обкръжаваха и най-отблизу, полъхваше студенина, някакъв лош дъх, в сърцето му се пораждаха мъчителни подозрения; все същият и досега беше образът, който разкриваше пред него и войската му, както я виждаше цяла, с един образ — ето и през време на похода до Одрин: покорен беше войникът му, ала измъчен, недоверчив, озлобен, алчен. По-малко бяха очите, които го гледаха с доверие и преданост, с възторг, с надежда. Много по-малко. Нима нищо не бе сторил той досега за всички тия люде, за народа български, който беше живото царство? Но какво би могъл да стори той сам, ако те не бяха с него, ако не вървяха след него? И те наистина вървяха с него, следваха го неотстъпно, макар да бяха недоверчиви и зли… Не, той беше много тъжен тая зимна вечер, угаснала бе всяка светлинка в душата му, всяка тойлина.
На вратата внезапно се почука и царят се зарадва, че някой ей сега ще пръсне невеселите му мисли. И се зарадва още повече, като видя да влиза в стаята му Мирослава с лице сияещо от здраве и доволство, сега озарено и от една мила, тойла усмивка. Нима бе забравила тя вече гроба на майка си? Такъв лекомислен, щастлив нрав имаше тя, себелюбката, и нека, щом така й беше по-добре!
Младата жена присви нозе и се поклони пред баща си, макар и не с такава лекота и прелест, както някога — долавяше се усилието на закръгленото й, натежало тяло. Царят пристъпи, приподигна я, сложи я да седне на един удобен стол и сам седна срещу нея. Побърза и да заговори, за да чуе по-скоро радостния отговор, който очакваше с увереност:
— Щастлива ли си, дете мое?
Мирослава дигна черните си вежди, помръдна устни; усмивката й вече бе угаснала и като че ли се колебаеше да заговори, като че ли искаше да скрие нещо, но току дигна очи към баща си и каза:
— Как мога да бъда нещастна, господарю мой и татко, при твоята преголяма доброта към мене, към моя мъж, при твоето царско великодушие и бащинска любов, но… аз не искам нищо да крия от тебе.
Царят я погледна поучуден и тя продължи с наведени очи:
— Аз съм много самотна в Драч, откакто Ашот е във войската… Боя се да живея там сама, пред това открито море и като че ли съм на самия край на света. Зная, че мястото ми е там, щом моят мъж е комит на тоя град и тая област, но…
— Какво ти е нужно, щерко?
Тя дигна към него умолителен поглед, широко разтворени овлажнели очи, сякаш да му покаже цялата си мъка и голямото си желание:
— Позволи, царю, на Ашот да се върне в Драч… Аз не мога да живея там сама, но… но не е и само заради мене: Драч е като отворена врата на царството ни там, на морския бряг, и е нужен добър пазач. И ромеите са много в тоя град, татко — примига бързо тя като от внезапно обзела я уплаха.
— Там е дядо ти Хрисилий… — рече царят, но мислите му бяха насочени другаде.
— Той е вече много стар… — присви устни Мирослава.
Самуил виждаше, че дъщеря му повтаря чужди думи за Драч, може би негови или на мъжа й, оставаше само нейното желание да се върне мъжът й при нея. Не беше, не беше време за такива желания и той рече строго:
— Има кой да се погрижи за вратите на царството, щерко моя. Но сега, когато всички мъже на царството са на крак и срещу врага, не бива моят зет княз Ашот да стои до полата на жена си. — Мирослава понечи да възрази, яо царят подитна ръка: — Не ми говори повече за това.
По спуснатите мигли на младата жена светнаха сълзи. Тя стана, стана също и царят, обхвана я през рамената и я поведе към вратата. Там, до вратата, той й каза тихо, съчувствено: