— Потърпи, нотърпи… Мъжът ти ще се върне един ден при тебе. Ами ако всяка жена дойде да ме моли за мъжа си!…
Мирослава си отиде. Царят долови, че тя повтаряше чужди думи, но не знаеше, че тъкмо Ашот Таронит бе изпратил жена си при него, за да го помоли и убеди да го върне в Драч.
Мирослава Ашотова се върна в голямата стая, където след вечерята се бе събрало цялото царско семейство освен царя. Застояла се бе тук дори и Рипсимия, която иначе винаги бързаше да се прибере в стаите си. При все че се спазваше донякъде приличие след едно толкова скорошно погребение, рядко ще спомене някой покойната царица. С други мисли се бяха събрали всички тия млади люде на едно място тая зимна вечер.
Всеки от тях стоеше на свое определено място и всеки със свое оръжие, според нрава си и силата си. По роднинство те бяха най-близки на царя, но всеки искаше да се подреди веднага след него или поне да запази мястото си, което му се падаше по кръвна близост. Младите люде винаги мислят за смъртта на старите и я очакват.
Иван-Владислав побърза да отпрати жена си Мария, дори я придружи с голямо внимание до вратата на спалнята им и пак се върна в голямата стан. Княгиня Мария беше пак бременна и Владислав не искаше да я виждат в това й положение, още повече редом с Ирина Радомирова и Мирослава Ашотова, които блестяха със своята хубост. Мария беше покорна съпруга и мъжът й лесно се освобождаваше от нея, държеше я все по-настрана, като прикриваше пред чуждите люде своите истински чувства с преголямо внимание към жена си. Щом се върна при младите си роднини, той тръгна между тях със светнали зорки очи. Отдавна не беше ги виждал така събрани, а те всички бяха преди него по късия път до царския престол, също и двамата зетьове на царя. Той, първият, синът на Арона Мокри, по-стария брат, който и по-скоро би се прогласил за цар български, да не беше го изпреварил мечът на палача и убиеца, той, първородният му син, трябваше да бъде последен между тия копелета на узурпатора, та и тоя занесем сърбин, зетският княз, и тоя хитрец Ашот, тоя ромейски арменец!…
Остро проблясваха черните очи на Владислава, но под провесените му, също тъй черни мустаки потрепваше приветлива усмивка и така ходеше той между роднините си тая вечер. Сред тях ходеше и Гаврил-Радомир, царският наследник. И като че ли тъкмо нему, на единствения син на покойната царица, беше най-весело. Той се радваше, че беше с жена си, че беше между най-близките си роднини и колкото да искаше да пази скръбно приличие, не винаги можеше да сдържа високия си глас или радостния си смях. Той дори се просълзи, когато на един или два пъти се спомена името на покойната му майка, но внезапно обзелата го скръб изчезваше, преди още да изсъхнат сълзите му. Той се навърташе повече около жена си и току посягаше да се докосне до нея, да я погали по рамото, по косата й, отворил срещу нея своите големи сини очи, влажни, влюбени. Спираше се и при сестрите си, при двамата си зетьове, опитваше се да се шегува с тях и не винаги сполучливо, говореше за лов, за оръжия, за коне и надпрепусквания. По едно време поиска вино и веднага се отказа, като му напомниха, че тая вечер и още четиридесет дни след смъртта на майка му с нищо не бива да се прекалява. После отиде и сам донесе по-голямото си момченце, да го покаже на гостите, да се похвали с него и никак не можеше да скрива бащинската си радост. Сънливото дете, грабнато по нощна дрешка от тойлото му легло, се уплаши от светлината, между толкова люде и нададе писък. Побърза Ирина и взе детето от ръцете му, предаде го на дойката, която чакаше уплашена зад вратата. Сега княз Радомир срещна очите на братовчеда си и се отправи към него.
Владислав наблюдаваше отдалеко семейната сцена и незабележимо пристисваше зъби под напора на зли мисли. Той бе забравил малкия Борис, първородния син на Радомира и Ирина, забравил бе и втория им син, който се бе родил преди няколко месеца; наследникът водеше след себе си и двама свои наследници. Владислав трябваше да премахне най-напред тях от пътя си, когато ще разчиства един ден пътя си към престола, и те бяха не един, не двама, а трима — синът и внуците на царя. Но трудно ли беше да отстраниш от пътя си две… пеленачета! Достатъчно беше да извиеш вратлетата им или само да ги пуснеш в езерото, или… Хм! И Ароновият син изкриви устни с насмешливо презрение. С тая усмивка той посрещна Радомира, братовчеда си:
— Радвам ти се, братовчеде, от сърце, като виждам колко много обичаш децата си. Аз също обичам моите, разбира се, но не мога да ги търпя около себе си или, пази боже, да седна да се занимавам с тях… Като ми врекне малкото, иде ми — тъй, с два пръста да стисна вратлето му. А? Хе-хе-хе…