Радомир обичаше шегите, обичаше да се посмее, ала сега сякаш се уплаши от шегата на братовчеда си:
— Ех, ти! Така и на шега не се говори за децата. Такива са те, че ще помислиш сам господ ги праща между нас.
— Не разбираш ти от шега, братко. А за това, дали дядо господ ни ги праща… не знам какво ще бъде, ако не спим с жените си.
Радомир кимно и весело се засмя. Владислав го гледаше с изпулени очи, като да се учудваше на смеха му, а с това искаше да го разсмее още повече. Радомир отеднаж присви златистите си вежди, гласът му прозвуча неочаквано тъжен:
— Всичко е от бога! И това, че спим с жените си. Обичаме децата… и всички сме били деца, но… но като пораснем, сечем се и се колим без милост.
— Охо! — изви Владислав високо черните си вежди. — Виж ти що говори утрешният цар на България! Каква милост за ромеите сега при Бъдин!
Радомир се сепна от думите му и бързо отговори:
— Ами и това е от бога, да мразиш враговете си и да се пазиш от тях. Василий не е дошъл с войската си от милост към нас. Но ето понякога човек се чуди: християни сме и ние, и те, вярваме в Спасителя, кръстим се…
Ароновият син гледаше братовчеда си с голямо презрение, но това не можеше да се познае по студения блясък на очите му, нито по вкамененото му бледо лице. Той помълча един дълъг миг, види се, искаше да скрие мислите си, но не можа да се сдържи, да не изобличи своя братовчед за неговото празнословие и да не му покаже силата на собствения си ум.
— Това ослабва ръката, княже — рече той. — Тия твои философии за божите работи. Нека ги оставим на бога и на поповете, а нашите човешки работи са по-прости.
— Да — съгласи се веднага Радомир, — Ние трябва да гледаме нашите си работи. Ти не се безпокой, моята ръка няма да ослабне никога. Когато се срещнем отново с Василия…
Във внезапен порив князът сви, приподигна големите си ръце, сините му очи потъмняха и заблестяха металически, изпъна се, застина цялото му лице. Владислав го гледаше със знаещ поглед, като че ли виждаше собствената си длан. В себе си той се присмиваше на тия бързи промени в думите и мислите на своя братовчед и горделивата му душа се възгордя още повече. Но като беше много по-нисък, по-мършав от него и беше принуден да го гледа отдолу нагоре, да подига главата си към него, това го караше Да се чувствува унизен и го гневеше, изпълваше сърцето му с още по-голямо презрение и омраза към русокосия великан. Изеднаж той усети нечие присъствие наблизу и бързо се обърна: на две-три стъпки от тях бе застанала Ирина Радомирова. Лицето на Ароновия син — но не и очите му — се озари от приветлива усмивка:
— Аз не знаех, че моят братовчед е такъв благочестив християнин. Разтъжил се за…
— Ти би трябвало отдавна да знаеш, светли княже — не го изслуша докрай Ирина, — че моят мъж е благочестив, милостив християнин.
Тя му припомняше, че дължеше той живота си на Радомира. Неговата приветлива усмивка изчезна, лицето му остана да се белее сякаш без израз между спуснатата от двете му страни черна, права и лъскава коса. Той мълчаливо кимна. И като че ли едва сега, в същия този миг почувствува колко много мразеше тая жена. Не толкова Радомира, не толкова чичо си или който и да е друг човек, а тъкмо нея от всички най-много. В омразата му беше и неговата неутолена жажда за тялото й, за нейната женска хубост. Ирина забеляза как едвам доловимо се засили бледността на лицето му — не успя тоя път да се прикрие съвсем Иван-Владислав. Но това беше за един кратък миг, Той каза бързо:
— Да, да. Знам аз и помня.
Ирина приподигна ръка към мъжа си:
— Да се бяхме прибрали вече…
— Не, не още — възрази живо Радомир, размаха ръце, заозърта се; той бе понапълнял и движенията му бяха сдва-едва понатежали. — Защо да бързаме… Отдавна не сме се събирали така, ето и Мирослава е тук.
Той се радваше на близките си люде. Ирина го погледна с покровителствена усмивка, сякаш беше невръстно момче. Пред тях се изправи Ашот Таронит, поклони се към княгинята, сетне изви кръглите си черни очи към Радомира, запъна се:
— Аз още не мога добре на български, но… — Той се обърна отново към Ирина и заговори на ромейски, гласът му звучно се запрелива. — Моят мил шурей княз Радомир е по-щастлив от мене, ти не се месиш в работите му, нели, светла княгиньо? Княгиня Мирослава ходила да моли царя да се върнем заедно в Драч.
И той отново обърна към Радомира очи, пълни не толкова с недоволство от жена си, колкото с някакво очакване. Радомир помръдна едва-едва широките си рамена, по лицето му се изписа досада: беше му все едно дали Ашот Таронит ще се върне в Скопйе, или ще замине с жена си за Драч, но му беше винаги трудно да говори на ромейски. Той кимна неопределено: