— Аз…
И побърза да се отстрани. Ирина и Ашот останаха сами. В един миг Ашот Таронит цял се промени — стана съсредоточен и някак тайнствен. Той се взираше в младата жена като захласнат в нейната хубост или се готвеше сякаш да и повери някаква тайна, Ирина го гледаше с очакване и той изедпаж реши:
— Щастлива ли си, княгиньо, с тия люде? — Той държеше с очи погледа й, без да мигне, и забеляза как припламва в него остър, недружелюбен блясък, но продължи, макар колебливо: — Човек не може да забрави, че ти си една Каматерос. Ние сме от друго тесто и ето… — Князът отеднаж млъкна. И промени приказката си, промени се и изразът на лицето му, и погледът му, пречупи се, омекна и гласът му: — Искам да кажа, че ние сме с по-други нрави, с по-други привички, люде от друг език. Аз не мога да се оплача, макар не всичко да е по моя вкус. Но… — помълча той пак за един миг и пак чакаше някакъв отговор или знак от нея, — но започвам да свиквам. Щастлив съм с моята Мирослава и царят е много благосклонен към мене.
Той млъкна и цял се засмя лице срещу лице с Ирина, като че ли искаше да й покаже голямото си щастие. Ако Ирина Радомирова би показала по-голямо търпение и ловкост, ако не бе показала дори и със светлината на очите си строга бдителност, тя би чула по-други думи от Таронита. Той започна, но не се реши да продължи, да се изкаже докрай. Все пак княгинята долови, че той потърси в нея съюзник или поне изповедник и съчувственик, пред когото да излее скрита вражда или недоволство от тия люде, сред които намери тойла дружба и с които се сроди и свърза. Какво би могъл да каже Таронит против царя, който го плени в бой, а му даде щерката си… Сега й бяха нужни много повече усилия и ловкост, да не издаде гнева си към тоя неблагодарник. Тя отговори спокойно, сякаш нищо не беше забелязала и нищо не подозираше:
— Ти, княже, в България си не много отдавна, но аз съм израснала тук, между тия люде и нямам по-близки от тях. Те са добри към мене, не би могъл да се оплачеш и ти. Но те са наистина груби и страшни към тоя, който не заслужава доверието им. — Така мисля и аз, светла кпягиньо — побърза да я увери на свой ред Ашот Таронит и с особено старание. — Исках да кажа само, че те все пак имат по-други нрави и човек по-трудно свиква, ето аз с езика им…
— Да, да… — кимна му княгинята небрежно и се отдалечи от него.
Тя се запъти право срещу зетския княз Иван-Владимир, който седеше сам на един стол на другия край на стаята. И си мислеше, приближавайки се нататък с бавни стъпки: „Врагове… Владислав, сега може би и Таронит… Но Владислав е враг на Радомира, а Тароннт е може би още по-голям и по-опасен враг… Да кажа ли на царя? Но какво ще му кажа, какво чух, какво видях и няма ли да ме помисли за клеветница… Трябваше да го изпитам, да го изпитам докрай!“ Княз Иван-Владимир я забеляза едва когато се изправи пред него. Той се смути и стана прав, от почтителност към княгинята и от благодушно. Той беше висок като мъжа й, но като че ли се стесняваше от необикновения си ръст, стоеше с отпуснати рамена, сякаш да изглежда по-нисък. И погледът на сивите му очи беше много кротък, дори някак унесен. Ирина Радбмирова се усмихна, като си помисли, че бе дошла при сръбския княз, за да го изпита дали не беше и той някакъв скрит враг. Усмихна се едва-едва и князът. Тя каза:
— Ти тъгуваш, светли княже, за Косара. Аз също тъгувам за нея. Такава с тя, човек не може да я забрави. Изпрати люде да я доведат и нека остане с нас през зимата. Тук е неин бащин дом.
Виждаше се, че сърбинът прие с благодарност думите й, показа се и влага в очите му, като спомена тя името на Косара, прелюбимата му жена. Той отговори с тъга, но и с примирение:
— Тя трябва да стои в нашата Зета, докато съм аз с царя. Нея там я почитат повече и от мене. Имаме и малко дете… — примига той свенливо с дългите си ресници.
Ирина го погледна мълчаливо. Каква голяма сила имаше в тоя мъж! Във великанското му тяло, и чистия му поглед, в тая тъга за Косара, тъга и обич, която звучеше във всяка негова дума, в кроткото му примирение да стои разделен с нея и като че ли да потвърди мислите й, князът добави благочестиво: — Нека бъде всичко според божията воля.
— Да, да… — рече тихо Ирина Радомирова, а мислите й бяха все за сръбския княз: „… Мъртва е тая негова сила, ненужна. Срещу кого ще я покаже той? Кого ще надвие и премахне от пътя си?…“ И добави на глас: — Ако можех някак, аз бих отишла да я видя, макар посред зима и толкова далеко… Милата!
Князът мълчаливо се усмихна и усмивката му казваше: „Добри, но ненужни думи говориш ти, жено…“ Ирина като че ли отеднаж се досети, но то беше, за да остави вече предобрия зетски княз: