— Добре, че ме подсетихте, светли княже… Споменахте за вашето дете. Да отида да видя моите деца. Дано да са заспали вече…
Като минаваше през стаята накъм изхода, княгинята срещна погледа на Рипсимия, вперен в нея, зъл и плах в същото време. Стори й се, че тоя поглед бе я дебнал навсякъде тая вечер. Ирина потрепна с устни, негли да се усмихне и пак със същото съжаление както пред голямата безполезна сила на сръбския княз. Застарялата неомьжена царска щерка я мразеше както винаги, но и се боеше от нея, особено след женитбата и с Радомира. И като че ли тоя страх в погледа й бе станал още по-голям сега, след смъртта на нейната майка царицата. Излизайки от стаята, Ирина Радомирова почувствува някаква тойлина в сърцето си: господарка на царския дом сега беше тя. Малко преди това бе помислила да отиде при царя и да му разкаже за Владислава, за Ашота, но какво биха могли да сторят те най-сетне със злобата, с безсилната си омраза?! И къде биха сполучили по-добре за себе си, като се намираха сега толкова близу до българския престол… Гордостта, която чувствуваше в сърцето си Ирина Радомирова в тия мигове, приспа нейния ум, укроти силата на душата й, също и нейната недоверчивост. В царския дом тая нощ будно беше само злото със своите скрити кроежи.
Преди още да започне да светлее новият ден, Радой влезе в царската спалия със запален светилник в ръка; той знаеше добре всяко време и всеки час в своята дълга служба на царя. Самуил също, като че ли тъкмо него бе чакал, стана от леглото си, което беше както винаги твърдо и тясно. Мълчаливо започна измиването и обличането на царя, както всяка сутрин. Те и двамата бяха стари вече и не бързаше единият, не бързаше и другият; в човешките работи за всичко има време и човек го пилее само когато седи в безделие.
В стаята беше хладно и дори студено, ала царят не даде да се запали сутринта огън; предстоеше му дълъг път в студения зимен ден и не беше нужно да се навърта и бави край огнището. Той облече както винаги, когато тръгваше на път, върху първата си горна дреха лека плетена ризница и после втората си горна дреха от тъмна, обработена кожа, опаса широк кожен колан със сребърни плочки и куки, на които окачваше меча си, късата си мечица. Все още гологлав, той се изправи пред иконата в източния ъгъл за утринна молитва, после се прекръсти широко три пъти, отдръпна се на няколко стъпки с лице към позлатената икона и едва след това се обърна към слугата си:
— Дали са станали вече младите?
Слугата помълча и отговори:
— За тях аз не мисля. Да ги будят же-жените им. — Той добави разкаян, види се, за сопнатия си отговор: — Сънят на младите е по-сладък.
Сега пък царят помълча. Сетне каза, но като че ли между другото:
— И днес си станал… наопаки.
— А ти, честити царю — опита се Радой да бъде почтителен — що си се хванал сега със сирачето… Всичко за-завлече!
Слугата не спомена име, но царят разбра, че говореше за Давида, незаконородения му спи. И сега царят отговори като че ли между другото:
— Време му е вече да влезе във войската. Ще го проглася за стотник.
— Време му е… Дете е още! И какъв с слабичък… Ти всичко във войската. Остава още и же-жените да облечеш в ризници. Зарежи детето барем до лятото.
Царят сякаш продължи неговата мисъл:
— Всичко във войската… Така правя за другите, и за най-бедните люде. Още повече трябва да прави за себе си. Най-напред моите синове трябва да влязат във войската и най-близките ми люде.
— Само ти мислиш така и искаш — отговори веднага Радой, като че ли отдавна бе чакал тъкмо това да му каже. — Всичко за войската, за царството. А другите? Що мислят другите и що искат? Всеки за себе си мисли и за себе си иска. Ето, да-да речем, и твоят племенник…
— Какво моят племенник?
— От Одрин докара шест коли плячка. Без да те пита. В земята я скри.
— Забелязал съм, че е алчен.
— Охо! За-забелязал си… И само той ли? Посяга да граби и последният твой въшльо. Май само ти за царството и за царството.
— Не съм само аз. Нели всички вървят с мене!
Царят втренчи остър поглед в слугата си и чакаше отговора му. Радой нищо не отговаряше, сякаш беше премного зает с работата си. Тогава царят продължи:
— За бъдинския епископ ли искаш да ми кажеш? Или за другия мой роднина, Добромир? Аз и сам зная. Има и други, които се дърпат, и сатаната ги дърпа на разни страни, но аз ще ги стегна с железни жегли!
Слугата му го погледна бързо и някак с надежда. И пак се зае с работата си.
Когато се раздени добре, във външния двор на царския палат излязоха всички мъже от царското семейство, също и жените и мнозина от слугите. Царят и князете бяха облечени за път, с дълги зимни наметки, с мечове. В двора ги чакаха людете, които трябваше да ги придружат. Царят слезе по мраморните стъпала от предната площадка на палата, но там и се спря, види се, очакваше нещо. Зимното утро беше доста студено, от устата и ноздрите на людете излизаше бяла пара. През двора, право накъм изходната врата, се чернееше широка пътека — снегът беше изринат, но и така бе замръзнал през нощта, на купчини встрани. Паднала бе рядка мъгла, прозрачна и студена, синееше се небето високо над главите, но сънливото зимно слънце все още не беше изгряло.