Ала можеше ли Самуил да знае всичко, що вършеха ромеите през тия дни и нощи? Не можеше да знае всичко ни той, ни верните му войводи и началници, ни най-будните негови стражи. Царят спеше само по няколко часа нощем и не можеше да дебне врага през тия макар и малко часове, когато очите му и душата му почиваха в тъмнините на късния нощен сън; не можеха да видят всичко и будните негови стражи в нощната тъмнина, която скриваше бреговете на реката, поглъщаше чак и лунния блясък по водите. В дълбока нощ един ромейски войник премина Вардара с плаване от левия му бряг към десния и малко по-късно от десния към левия. Той знаеше накъде върви в тъмнината, но българските стражи не го забелязаха. Ромеецът преплава реката полугол и носеше на кръста си само една къса мечица, ала не толкова за своя защита, а за да прониже сам сърцето си, ако попадне в ръцете на български стражи. Такава беше тайната, която пренесе той от единия на другия бряг на Вардар…
Ромеите преминаха реката през втората нощ на лунното затъмнение. Премислено беше и това — нека българите прекарат спокойно първата безлунна нощ, за да се приспи вниманието им. А имаше и кой да посрещне ромейските войници на другия бряг в тая най-тъмна нощ…
Огньовете пламтяха по целия ромейски стан, както всяка нощ. През треперливия блясък на далечните пламъци се мяркаха черни сенки — чуждите войници все още не спяха. Дочуваха се песни, провиквания, думкане на тимпани, както всяка друга нощ, откакто се бяха разположили ромеите на отсрещния бряг. И вече към полунощ, в черната тъмнина отвъд светлиците на многобройните огньове, започнаха да се измъкват дружина след дружина хиляди ромейски войници. Те тръгваха от своя стан и вървяха на юг, по-далеко от брега на реката, да не може да ги забележи враже око от насрещния бряг, нито да чуе враг шума на стъпките им, на оръжието им. Те свиваха пак към брега на реката на около едно поприще по течението и където речните води се разливаха доста нашироко, та се издигаше сред тях и цял остров от бял речен пясък. Струпваше се тук ромейската войска, но преминаването на реката бе започнало още щом бе стигнала до брега първата ромейска дружина. Чуваха се сподавени гласове, плясък и клокочене на дълбока вода, която стигаше някъде и до рамената на войниците. От време на време внезапно се надигаше и страшен вик, който бързо преминаваше в задавен сТой и в миг затихваше — водата отвличаше някого. Войниците уплашено се ловяха ръка за ръка, хващаха се за мокрите дрехи, за оръжията на лругарите си, въздишаха гласно, хлипаха от студ, храчеха и пръхтяха, за да изхвърлят блудкавата вода, която пълнеше устата им, ноздрите им. Дружината, която навлезе първа в реката, се събра на пясъчния остров. От мокрото облекло на войниците се стичаше вода на цели вади и студът в хладната пролетна нощ беше нетърпим. Войниците сами се нахвърляха отново във водата — да минат по-скоро на другия бряг.
Българите знаеха за тоя разлив и за острова сред реката. И чак тук, на около едно поприще от българския стан, беше изпратена удвоена дружина от десет души войници да пазят брега. И те чуха необикновения шум по водата, преди още ромеите да стигнат до пясъчния остров, който смътно се белееше в едвам доловимия зрак на безлунната нощ. После островът и съвсем изчезна, бързо го покриха някакви черни сенки. Българите надигнаха оръжията си, събраха се всички на брега, зачуха се сподавени гласове:
— Идат! Преминават реката! Нищо не се вижда! Но чуй, чуй!…
Когато едвам видимите сенки на ромеите се показаха върху белия остров сред реката, друга една дружина българи се втурна от тъмнината и плътно обкръжи събралите се на брега български войници. Започна се яростна сеч между свои и сред надигналия се вик и шум някой проплака с отчаян, нечовешки глас:
— Чакайте бе! Свои сме… Не виждате ли…
Отговор не се чу. След малко време край брега лежаха десет трупа на български войници — втурналите се в тъмнината бяха избили другарите си до един. Сетне със зловещо усърдие нахвърляха в реката мъртвите и се струпаха вместо тях на брега да посрещнат ромеите, чиито сенки вече по-ясно се мяркаха в мътните светлинки, които потрепваха по повърхнината на бързите речни води. И започнаха чуждите войници да се измъкват от водата като видри — от тях шуртеше вода, те се тръскаха, тупаха с нозе, махаха с ръце, изцеждаха с шепи мокрите си бради и мустаки, пръхтяха като коне, но всички мълчаха, както им беше заповядано най-строго. Двайсетината българи, които ги дочакаха на брега, стояха между тях като свои, някои се хилеха макар и в тъмнината, за да им бъдат по-угодни, а други се навеждаха и протягаха ръка, за да им помагат да излизат от водата. Ромеите пък, които излязоха първи от водата, знаеха по-добре какво трябваше да правят тук. Когато се събраха до петдесетина души, изеднаж се нахвърлиха върху посрещачите си и за късо време ги избиха, както те малко преди това избиха безмилостно другарите си. Телата на убитите българи останаха по земята — ромеите нямаха време да се занимават повече с тях, нито им беше нужно да крият следите си. И прииждаха все повече техни войници, струпваха се на брега.