Ромеите бяха близу. С хиляди. Те викаха по-силно, обхващаше ги бойна ярост и стръв. Викаха и българите около царя. Завиха тръби, рогове, задумкаха тъпани и тарамбуки. Изпод навесите и от шатрите изскачаха все повече войници, уплашени, забъркани; препасваха мечовете си, нахлузваха ризниците си, шлемовете, други търсеха оръжието си в тъмнината. Виждаха се само черни сенки, които се въртяха като безглави, махаха ръце, тичаха ту насам, ту нататък, викаха, охкаха, зовяха се по име. Събраха се и други още войници около царя, но много повече бягаха в тъмнината по противоположна посока. Някъде напред започна битка с ромеите; чуваха се бойни възгласи, блъскане на щитове, сух звънтеж на ударени един о друг мечове. Там, малко по-папред, бяха войводите Никулица, Радой Гавра, младият Никулица, Симеон Илица, Сермон и няколко десетки войници. Биеха се гърди срещу гърди. Живата вълна на ромеите се поспря, огъна се. За няколко мига…
Малко по-назад, дето беше царят, като изпод земята изникна Ивац, в пълно бойно облекло, с меч в ръка. Той обхвана Самунла с лявата ръка през гърдите, като в успокоителна прегръдка:
— Връщай се, царю, връщай се. Няма полза. И не спирай войниците, ще ги избият. Не ги спирай, някои още спят по шатрите. Нека се оттеглят всички нагоре. Ромеите са много. Хайде…
Ивац усети под лявата си ръка как се издигнаха и хлътнаха гърдите на царя, ведно с леката му плетена ризница, в дълбока въздишка. После се чу и гласът му, глух, задавен:
— Да… Нека се оттеглят към Водно. Ала Ивац и слугата Радой трябваше почти със сила да го отстранят, да го изтръгнат като дърво от земята, да го откъснат като майка от тялото на умрялата й рожба. В същия миг, когато се извръщаше, когато се обръщаше с гръб към врага, царят съгледа сина си Радомира, който тичаше с огромния си меч в ръка срещу ромеите. Той не извика, за да спре и върне сина си. Той видя и Владислава да тича нататък, не извика и подир него. И само това попита, без да се обръща към никого:
— Какво ли е станало с малкия… с по-малкия ми син…
Не изпрати никого да потърси и малкия му син. Нозете му като да бяха в оловени ботуши; той едвам ги влачеше и все току се извръщаше да погледне назад в тъмнината. Великият войвода Ивац изчезна някъде. До царя беше Радой и все го подканваше:
— Хайде, господарю… Няма да зарадваме Василия, да ни улови живи. Сега, царю, майката му е да се измъкнем. Да спасим кожусите си. А утре ние пак ще ги бием, пак… ще ги би-бием.
С тях вървяха и войници. Те не бързаха да се изпреварват в бягството си. Пазеха своя цар. Но много повече войници бързаха, бягаха нагоре, срещу течението на реката, и после вляво, към горите на Водно. Мнозина от тях бяха оставили мечовете си, копията, лъковете, секирите, та и ризниците си, и шлемовете, дори и обущата си по напуснатите шатри.
Само няколко хиляди от най-храбрите отстъпваха с лице срещу ромейската войска. Отстъпваха крачка по крачка, поспираха се да отблъснат удар, да нанесат удар, да опънат лък, да мушнат с копие. Между тях на първо място беше войводата Радой Гавра, някогашният рибар на Охридското езеро; между тях беше мълчаливецът Симеон Илица, който и сега удряше с меча си съсредоточен, вдаден в работата си; между тях беше и царският син Радомир, около когото се ширеше цяло гумно и никой от многобройните врагове не се решаваше да се приближи повече до него; там наблизу беше и царският племенник, стиснал разголени зъби и дебнеше настървено да клъвне някого с меча си. Вече по-далеко зад тая жива защитна преграда на българите младият Никулица водеше под ръка баща си, стария Никулица, който беше ранен в дясната ръка, та носеше меча си в лявата, която бе подхванал неговият син. Те мълчаливо се отдалечаваха от подвижното боище, където се водеше защитната неравна битка. Започнаха да отстъпват по-живо и най-храбрите защитници — хилядите ромеи налитаха и заплашваха да обградят българската дружина от всички страни. После тя и сама се разпиля — не можеше да устоява повече на страшния напор на ромеите, които бяха двайсет и може би трийсет пъти по-многобройни.
Ромеите минаха през целия български стан. Те избиха всички българи, които не бяха успели да се изтеглят с останалата българска войска, влязоха и в шатъра на българския цар. Няколко дни по-късно Василий влезе и в Скопйе.
Българската войска не беше разбита. Тя се оттегли по височините на Водно, недалеч от Скопйе, и се скри в тамошните стари гори и гъсталаци. Василий Втори знаеше за оттеглянето на българите, пък и не можеше една многохилядна войска да заличи следите си, изеднаж да изчезне. Забелязваха се войници по окрайнините на Водненските гори, по пътеките, които слизаха от там накъм селата по полето — прогонената от стана си войска още от първия ден трябваше да си потърси храна, трябваше да се пази, щом врагът беше толкова близу. Денем над раззеленелите се вече гори по Водно се издигаха сини пушъци, а нощем отдалеко светлееха огньове, макар и скрити между дебелите дънери.