Но Василий не се спусна да преследва българите. Той и сега се боеше от българските планини и гори, дето българите бяха на свое място. Горите и планините не бяха сгодно място за среща между две многобройни войски. Василий влезе в Скопйе без бой. Скопският кастрофилакс, някой си Роман, като видя, че Самуил трябваше да бяга от своя стан край Вардар и да се крие по горите, сам отвори вратите на града и предаде ключовете му на василевса заедно с двете хиляди български войници. Ромейските глашатаи оповестиха низ цяло Скопйе, че василевсът на ромеите, който е единствен цар на земята, влиза с мир и любов в тоя град, както и очаква да бъде посрещнат. Като чуха такива думи и обещания, някои скопяни се трупаха по улиците да гледат ромеите и влизаха в разговори с тях, макар на два различни езика. Василий прогласи кастрофилакса на Скопйе за свой протокелиот и нареди да ходи с приближените му, да се храни на трапезата му. Тоя Роман тръгна като гладно куче след чуждия цар, а когато приближените на василевса го изоставяха, понеже го презираха, или уж забравяха да го поканят на царската трапеза, той тръгваше между скопските боляри да се хвали, че спасил кожите им. И наистина василевсът нито ги бутна с пръст, но това беше от хитрост. Василий гледаше да спечели българските боляри с ласкателства и награди, като използуваше несполуките на българския цар и показваше по всякакви начини своята сила и богатството си. Яви се пред него и му се поклони също и кметът на Скопйе, на име Лазар Къп. На скопския владика пък Василий каза:
— Ти знаеш, владико свети, писано е в свещените книги, така е рекъл спасителят наш Исус Христос: „Отдай божието богу, кесаревото кесарю.“ А кой освен мене е кесар на земята? Нима Самуил Мокри, който бил някакъв си хилядник при своя баща комит Никола Мокри?
Владиката се улови за думите му може би от страх или от хитрост и угодннчество, или пък от простодушие, И каза с голяма радост:
— Така е според светото писание и ти наистина си единственият кесар, щом прогони Самуила със силата си.
Което каза на Василия, владиката повтаряше и във всяка църковна служба, когато трябваше да измолва многолетие за царя: той не споменаваше вече името на Самуила, а споменаваше името на чуждия цар, който надви българския цар и го прогони по горите. Сред простия народ в Скопйе настана голямо смущение и не толкова поради ромеите, които скитаха низ града и се радваха на почивката си, колкото поради това, което вършеха и говореха някои от българските боляри воглаве с владиката, кмета и кастрофилакса. Ала имаше между болярите, още повече между простия народ, такива люде, които намираха пътища и отиваха при своите по Водно, та стигаха чак до своя цар и му разказваха какво ставаше в Скопйе.
Василий стоя в тоя град и по околните места, докато се уталожи времето, докато преминаха пролетните бури и изтекоха буйните пролетни води. Той не се реши да продължи проникването си в България накъм престолнината й Охрид, докато имаше зад гърба си такава голяма българска сила, пък и с такова решение бе започнал своя поход — да разгромява българското царство по окрайнините му, докато стигне най-сетне и до неговите средища, за да нанесе последен удар. Той знаеше, че засега не ще може да задържи Скопйе, щом Самуил беше толкова близу, и остави в града предишните управници, като ги нарече само с ромейските им титли и звания. Докато стоя в Скопйе, василевсът разруши най-яките крепостни стени и кули, както правеше навсякъде из България, за да не могат българите да използуват своите твърдини след неговото отдалечаване.
На другия ден след празника на апостол Петър и Павел предната стража на ромейската войска излезе от източната врата на града и продължи по пътя за Средец, край левия бряг на Вардар, като остави вдясно стария каменен мост. След предната стража потегли и цялата войска, която вървя два дни, пазейки строго най-добър ред. Василевсът бе наредил да се събере и да мине оттук цялата му войска, за да покаже своята мощ. Доста време след като мина стражата, на пътя излезе челният отряд — две тагми лека конница с дълги мечове, с примки на седлата, конете бяха бели или светлосиви, войниците, също и всички челници в строя бяха с бели беневреци, с посребрени брони, с високо извити и също посребрени шлемове с дълги бели гриви. Бели, украсени със сребро, бяха и знамената на тия две тагми, с кръстове и изображения на светци, техни покровители. Минаха те като бял облак. И пак доста време след белия челен отред по пътя се зададоха тагмите на тежката конница, всяка една със свой цвят на облеклото и на знамената, които носеше. Мина тагма с черни коне, с червени беневреци и гриви на шлемовете, мина тагма с дорести коне, с тъмножълти беневреци и гриви, мина тагма със сиви коне, със сини беневреци и гриви, после и една зелена тагма, с шарени коне. Тежките конници носеха дълги копия, дигнати нагоре, мечове и малки кръгли щитове, надянати на лявата ръка, и каквито бяха по цвят беневреците на войниците, такива бяха щитовете им, също и знамената им. Излъсканото желязо на техните наколенници, брони и раменници блестеше остро на яркото юлско слънце. Те се движеха по-бавно, изтежко и покритата с прах каменна настилка на пътя тътнеше под копитата на хилядите коне, а през тоя плътен тътнеж се чуваха резки звуци на тръби, меко думкане на тимпани — начело на всяка тагма вървяха малка дружина свирци с дълги тръби и кръгли тимпани; те също бяха облечени като другите войници от тагмата, без копия и щитове, но с мечове, понеже трябваше да влизат в бой, както и цялата тагма, за да насърчават войниците с тръбите и тимпаните си.