— Да живее великият василевс!
Той едва подигна ръка за поздрав и продължи по широкия прашен път, следван от знаменосеца си, от четирима тръбачи и веднага след тях — от втора една дружина на личната негова пехота. Василевсът влезе във войската си, спрялата се там пехотна дружина продължи след царските дружини, продължи пьтя си и цялата войска със знамената, с тръбите и тимпаните си, със страшните бойни уреди, и нататък в полето с безкрайния обоз, с неизброимите стада след него.
През първите няколко дни, след като се оттегли ромейската войска, градът беше като празен дом с разтворени врати и прозорци. Людете изглеждаха някак много малко по улиците му и говореха по-малко, по-тихо, затихнал бе и всекидневният шум по работилниците и продавачниците. Това продължи много дни. Скопяни все поглеждаха към градските порти, чакаха да се върне българската войска, но тя премина реката по следите на Василия и не се отби в града. Преди имаше много войници, после бяха дошли ромеите, а сега изоставеният град беше наистина като празен. И като че ли някаква вина тежеше върху него. Чуждият цар си бе отишъл, но защо не идваше българският цар в своя град? Скопяни говореха по-тихо, по-тихо стъпваха по улиците, нямаше песни и провиквания. Градските порти стояха отворени от сутрин до мрак, но царят не идваше, не идваше и войската му. Тогава и някакъв страх проникна в града.
Скопският кастрофилакс Роман не смееше да се яви пред царя, на когото бе изменил, и побягна с ромеите, с новия си господар. Кметът на Скопйе Лазар Къп беше по-дързък; той не побягна с ромеите, а се залъгваше с някакви свои дръзки мисли и надежди. Така се залъгваха и всички скопски боляри, които се бяха преклонили пред чуждия цар, лъжеше ги умът им и късата човешка памет, склонността у човека да омаловажава греховете си и да издига заслугите си. Те се оправдаваха и дори се хвалеха, че са спечелили благоволението на победителя за превзетия град и са спасили града от грабежи и насилия. А скопският митрополит, от голяма хитрост или от голямо простодушие, още на другия ден след изтеглянето на ромеите спомена в молитвите си не Василия, а царя български и така продължи всяка служба в митрополитската църква на Скопйе. Простият скопски народ помнеше по-добре какво бе вършил и говорил кастрофилаксът, за кого се бе молил владиката, как се бяха кланяли мнозина от скопските боляри пред чуждия цар; простият народ чувствуваше повече вината на престъпилите, също и своята вина за покорството и търпението, което бе показал спрямо чуждите, срамуваше се и се страхуваше от наказание. И над целия град тежеше някаква вина. Но българският цар не бързаше да дойде и сякаш нямаше да се върне вече никога в града, който бе напуснал.
Ромейската войска и василевсът й се насочиха по пътя за Велбъжд и Средец. Планините на север, на запад и юг бързо изчезнаха, като че ли потънаха в земята до най-високите си върхове и наоколо се отвори широка равнина, над която пламтеше огънят на юлското слънце. Хилядната войска пълзеше по пътя, от завой в завой. Бавно се влачеше тя през широкото поле, не във всяко нейно движение се чувствуваше страшната сила на живата й огромна снага. Така беше през първия и през втория ден на нейния поход, ала още рано на третия ден по цялата ромейска войска започна някакво смущение. Конници по едни и по двама препускаха край пътя ту към средата на необозримата върволица, където беше василевсът, ту към началото или към края й; после други, по-големи дружинки конници се спуснаха от двете страни на пътя надалеко из полето, тичаха нагоре-надолу и пак се връщаха към войската, която не спираше своя ход. Ромеите бяха усетили, че отдалеко ги дебнат и ги следват многобройни български дружини и сега, когато предните части на войската навлизаха между теснините и хълмищата накъм Страцин, василевсът се обезпокои да не би българите да му устроят пак засада както през годината 986-та в теснините при Траянова врата. Той изпрати разезди по всички посоки и наистина се разбра, че силна българска войска следеше отблизу ромеите и може би готвеше някаква изненада…