Но българските войници вървяха и вървяха. Бързаха след врага и дебнеха да го ударят. Да се свърши най-сетне с ромееца или да легне човек да умре на горещата, твърда земя. Една от дружините от лявото крило беше поизостанала в някакво долище, по нажежения камънак на пресъхнал поток. Войниците вървяха с напукани, разкървавени устни, с отровна горчилка в устата, между зъбите им скърцаше пясък и вдишаха те огън, а не въздух, нозете им затъваха и се спъваха премалели, оръжието им и всички железа по тях, нагорещените железни шлемове на главите тежаха и натискаха към земята. Там в долището беше и царевият племенник Иван-Владислав, по-упорит и по-гневен от всички, та се спусна с коня си да подгони изостаналите, дигна и бича си, какъвто беше обичаят му. Изстъпи се срещу него един от войниците и такъв беше той, с такова лице, че дигнатата ръка на княза сама се отпусна. Но какво беше станало от лицето на войника под железния шлем? Две хлътнали, пламтящи очи, тъмни и зли, прилепнали жълти бузи, сплъстени мокри косми, пресъхнали устни и черна, запечена кръв по тях. Разголи той зъби, сякаш да хапе и да къса, гласът му хрипти:
— Що искаш ти, болярино! С коня ти вървя и аз, и по корема си ще се повлека! И тия тук всички… Пазя ръката си за ромея, проклет да бъде той три пъти!
Наоколо се чу глух говор, сърдито ръмжене, като ехо на думите, които изрече войникът, това бяха другарите му наоколо, които изричаха също такива думи срещу княза, и те със същите очи и напукани, прегорели устни. Князът срита коня и отмина.
Вървяха българските войници и не се спираха, не се откъсваха от дружините си, не се разбягваха. Те сега почти всички имаха железни шлемове и повечето имаха железни ризници, оръжието им беше по-добро от всеки друг път. За това оръжие, за железните шлемове и ризници се бе грижил най-много Самуил, царят, през тия години, повече от трийсет, откакто беше той като най-усърден стойанин за царството. Направено бе вече много за оръжието на войниците. И за облеклото на войската се бе грижил царят много, заедно със своите най-добри помощници, и за обущата й, за храната и също. Грижил се бе той премного и за всякакви бойни уреди. Ала ето и сега още войниците му ходеха обути в беневреци от сурова вълна, смесена бяла с черна или боядисана с орехови люспи, ткаеха я жените на разбои; това имаше, не се намираше друго за облекло — вълна и кожи, коноп и лен за беневреци и ризи, а имаше все още и бойни ризници от ленено платно, да поспре такава ризница и задържи колко-годе вражия меч и стрела. Войниците и сега още ходеха повечето с опинци и по-малко с подковани, високи обуща, със скорни; нямаше в България много люде, изкусни в обработката на кожи за обувки. Не стигаха и опинците, лесно се протриваха по дългите пътища, пробиваха се, та някои от войниците сега бързаха след василевса и съвсем боси. Боляринът даваше само по едно рало цървули на войника, а още повече гледаше да го изпрати със старите негови цървули, стискаше той с две ръце и когато даваше кожи или цървули за царските хранилища. Стиска боляринът, къса и крие също и храната, и вълната, и конопа, и желязото, и всичко, що е нужно за войника, та и човека спира, кара го да се прави на болен, не иска да го даде на царството, за да работи на нивата му или в гората му. Промениха се много неща в царството, само болярите останаха все същите и малцина между тях се промениха към по-добро…
Вървяха войниците и не изоставаха. Те проклинаха небесния огън, твърдата нагорещена земя, острите камъни и трънаците, които късаха кожата им, проклинаха празната торба, болярина и всички човешки мъки, но вървяха, бързаха с разкървавените си нозе. Те не изоставяха своя цар, водеше ги след него някаква надежда сред всичките им мъки. Водеше ги и гневът им към чуждия цар, към чуждите войници, които бяха дошли, а те трябваше да ги прогонят. Водеше ги и мисъл за желязното облекло на ромейските войници, за подкованите им обуща, за позлатата по доспехите на ромейските челници, за големия ромейски обоз и стадата, които го следваха.
Към края на втория ден българите бяха вече по петите на ромеите и подредени дружина по дружина, човек до човек, тъкмяха се да ги ударят в гърба, също и от двете им страни. Ромейската войска пълзеше между височините и по самите височини накъм Страцин. Тук някъде ромеите трябваше да се спрат за нощна почивка. Самуил мислеше да ги удари през време на почивката им. То се виждаше, че ромеите знаеха за българите, но не можеха да знаят колко бяха те, къде се готвеха да ударят и как ще ги ударят.