Слънцето догаряше върху извитите гърбове на потъмнелите хълмища далеко на запад, сред алени пламъци и пушъци. Слънчевият огън се отразяваше високо по ведрото небе, ала откъм изток се ширеше хладно, зеленикаво сияние, в което гаснеха бързо отраженията на светналото пожарище на запад. По долищата лягаха гъсти сенки, бързо тъмнееха и листнатите гранки на дървесата, само прегорялата трева се жълтееше все още ярко по високите поляни. Дългият летен ден си отиваше и всяка жива твар, дори всяка тревичка и листата по горите очакваха прохладната нощ, а най-вече я очакваха людете. И се чувствуваше вече освежителният дъх на нощта в прохладните вечерни сенки, в тъмнеещите багри наоколо, дори в това общо, нетърпеливо очакване, в жаждата за облекчение и покой.
Василий се спря още преди залез слънце на самото плато Страцин. Една част от войската му бе слязла вече надолу, към долината на Крива река в местността Славище, но другата част все още лазеше насам, след като бе преминала и река Пиня. Василевсът нареди да се разположи войската по отвъдната страна на Страцин, по поляните, които бяха обърнати накъм Крива река, от двете страни на пътя. На самото плато, близу до пътя, откъм дясната му страна се виждаха няколко хижи, едва понадигнали се от земята; не се виждаха там никакви люде — бяха се изпокрили, види се, из близките гори, но всички селски кучета бяха там и лаеха непрекъснато в яростен захлас. Докато разглеждаше местността, василевсът на няколко пътя обърна нататък недоволно лице и после каза:
— Български кучета. Познават се.
Един от приближените му пошушна нещо на протокелиота си и малко по-късно цяло отделение стрелци с лъкове се отправи към селото.
На няколко сажена от пътя, на другата му страна, се издигаше доста висока стражева кула. До нея беше прилепена и друга, по-ниска сграда, също каменна и покрита със зеленикави плочи. Вратата на по-ниската сграда беше тласната досам стената, оттам се влизаше, види се, и в кулата. Край стената, досам вратата, бяха натъркаляни един до друг труповете на четирима избити български войници. Избила ги бе предната ромейска стража, която трябваше да разчиства пътя. Минавайки там, василевсът сви дебелите си вежди:
— Махнете тия лешове! — После се извърна към приближените си и посочи с ръка кулата:
— Махнете и това купище от камъни!
Върху малката българска твърдина се нахвърлиха стотина войници и започнаха да я разрушават. Василий разрушаваше всички български твърдини, големи и малки, разчистваше пред себе си пътищата по цяла България, където можеше да навлезе.
Ромейската войска се събираше на другата страна на страцинските възвишения. Куполът на Козяк на север и стръмнините на Джерман малко по на североизток се издигаха тъмномодри към все още светлеещото небе, но по тях трептяха едвам доловимо бледи, червеникави петна, та планините изглеждаха като грамади от тъмен метал; право срещу тях догаряше и опушеното огнище на залеза. Василий не забелязваше тия промени по небето и земята. Той ходеше насам и натам, гледаше как се настаняваха полковете му и не се спря, не подви нозе да седне, докато не премина на другата страна на Страцин цялата му войска. Вече се бе стъмнило. Месечината беше още далеко — късно изгряваше тя сега, но звездите като че ли се бяха стекли тук от всички краища на ведрото лятно небе и трептяха гъсто една до друга над околните височини и тъмни гори. Василевсът не даде да се палят огньове освен тия, които бяха нужни, за да се свари храната на войниците; той не даде да се разпъват и шатри, освен неговата и на по-приближените до него, за да не спят те на земята и пред очите на цялата войска. Пак по негова повеля четири тагми най-добри ромейски войници останаха да нощуват на другата, на предната страна на Страцин, нашироко от двете страни на пътя, за да пазят оттам потния стан на войската му. Така българите не можеха да го изненадат, но като не даваше да се палят огньове, той искаше да скрие разположението на войската си и под тъмната наметка на нощта.
Едва когато всеки полк и дружина се настани на своето място, Василий отиде и седна на едно ниско столче на прохлада пред шатъра си. Той и тук не даде да се запалят светлини; гореше някакъв светилник навътре в шатъра му и оттам проникваше един широк бледен лъч през входния отвор, чиито завеси бяха дигнати високо, за да навлиза прохладен нощен въздух. Насядаха и други от приближените му наоколо, а някои пък стояха като черни сенки в тъмнината, едвам ще просветне излъскано желязо или злато, сребро, скъпоценен камък, или дори ярък плат или кожа по облеклото, по оръжията на някого от застаналите там в снопа бледа светлина, която струеше откъм вътрешността на царския шатър. Чуваше се тук хилядогласа врява, ще се чуе и вик, и остро цвилене на кон или мучене на зажаднял вол, но се усещаше, че нощната тишина ставаше все по-властна. Василевсът мълчеше, заслушан във врявата на войниците си, мълчеха и всички около него — от почтителност, но бяха и уморени, бяха и гладни, та чакаха негово свето царство да се оттегли в шатъра си и те да отидат да вечерят; през време на поход и при краткотрайните престои Василий никога не събираше приближените си на обща трапеза.