Изеднаж в широкия лъч светлина се изправи млад протокелиот и всички се обърнаха към него, като че ли бяха очаквали тъкмо неговото появяване.
— Какво има? — попита василсвсът отдалеко.
— Дошъл е българин. Иска да види твое свето царство и само тебе. Доведи го.
Младият човек веднага изчезна, но се върна скоро, а на една стъпка зад него застана и едни български войник, добре стегнат и с високи обуща, като да се бе натъкмил за празник. Той беше хилядник от бьлгарската войска и не много добре предрешен като прост войник. Мечът му беше в ръцете на ромейския протокелиот, който го бе претърсил за оръжие, преди да го доведе пред василевса. Протокелиотът се отдръпна и срещу Василия остана българинът, който се поклони ниско с ръка на гърдите си. Василий се изправи на все още пъргавите си нозе, кимна му да го последва. Влязоха един след друг в шатъра, приближиха се към светлината.
— Говори — рече василевсът.
— Поздрав до твоето свето царство от сина Григориев — отговори българинът също на ромейски.
— Какво ти каза още той?
— Той ми каза, че няма да забрави никога откъде е дошъл и къде трябва да се върне.
Василий мълчаливо кимна. Това бяха уговорени думи за връзка между него и Ашота, син на Григорий Таронит, пленник у Самуила и негов зет. Българинът продължи:
— Ние вървим след твое царство с около четиридесет хиляди души; може да сме малко повече, но не сме по-малко. Войниците нямат храна за повече от ден или два, но тичат подире ти, бързат да се нахвърлят на людете ти. Ще те ударят още тая нощ и тъкмо когато изгрява месечината. Твоите верни люде между нас нищо не могат да сторят. Това ми е казано да предам на твое свето царство и да чуя отговора ти.
— Това е достатъчно, което правят верните ми люде сред вас. Ще дойде време, когато ще правят и повече. Предай им моя поздрав и най-напред на сина Григориев. Очаквам деня, когато ще се върне при мене, за да го прегърна. Аз не забравям никога добрите си приятели. Това е моят отговор.
Предрешеният български хилядник се поклони отново, мина между приближените на василевса, където младият протокелиот се присъедини към него, и двамата изчезнаха в тъмнината.
Вторият Василий също излезе от шатъра си и нареди да преминат на другата страна на Страцин още четири тагми и заедно с първите четири да хванат височините по-нашироко, за да бъдат здрава преграда на ромейския стан на отсамната страна. Той добави:
— Ще удвоят те там стражата си и ще спят с оръжието си. Българите се готвят да ни нападнат с четиридесет хиляди.
Предните български стражи видяха, че ромеите се спряха за нощна почивка по страцинските височини, но поради настъпилата безлунна нощ не забелязаха, че между ромейския стан и българската войска застанаха не само първите четири, а още други четири ромейски тагми.
Българската войска се спря за почивка далеко пред страцинските възвишения; беше още светло и Самуил не искаше да покаже войската си. Когато се чу повелята за спиране, войниците насядаха и налягаха кой където спря. После се разнесоха и други повели:
— Да не се палят огньове. Войниците да ядат от торбите си. Войниците да лягат да спят. Да не се отделят от стотника си и всеки стотник да стои при войниците си…
Войниците знаеха какво значеха тия повели: къса нощна почивка и нощен поход или нощен бой, щом ромеите бяха толкова близу. И докато всеки се озърташе за вода или мажеше със сгъстилата се плюнка раните по нозете си, или дъвчеше сухия си залък, или пък търсеше къде да сложи по-скоро главата си за сън, подхванаха се ту тук, ту по-нататък къси разговори, а някои от войниците говореха и сами със себе си — не искаха да знаят дали ще ги чуе някой и дали ще отговори на недоизречените им думи, на сърдитите им проклятия:
— Какво ти спане! Да си съберем душата за малко и хайде пак. Ей ги, близу са ония. Какво ще чакаме и ще се маем. Да се свърши най-сетне!
— Я… на две, я… на четири, а?
— Много бързате вие. Ще имаш време кога да пукнеш.
— Ще си изпукаме и без ромееца.