Нататък, в плътното чернило под звездното небе, не се забелязваше никакъв признак на живот. Но врагът беше там. И спеше спокойно, спеше, уверен в силата си, в победата си. Царят вече не за първи път извърна глава на изток, към мястото по тъмния, неясен хоризонт, където трябваше да се покаже сиянието на изгряващата месечина, където трябваше да се покаже бледият, далечен знак. Тъмно беше нататък и сякаш ставаше още по-тъмно. Нека поспят войниците още малко. Така беше решено — търпеливо да се изчака най-сгодният час. Изгревът на месечината да завари войниците горе, в самия стан на врага. За да могат те добре да довършат работата си, на по-светло, след първия, внезапен удар в тъмнината. Царят подигна очи към звездното небе: дано да помогне и бог! Сънят на победителя е по-сладък и по-дълбок…
Царят се върна и тръгна да обходи всички стражи. Нека попази и той, щом сънят бяга от очите му. Всички стражи бяха по местата си. Те се бореха с умората си — Самуил ги усещаше по хрипливия им глас, по отговорите, които му даваха, по начина, по който се подпираха на копията, на щитовете си, завари двама и в разговор, види се, за да прогонват дрямката си.
— А врагът може да се промъкне зад гърба ви — рече им царят. — Врагът винаги търси откъде да се провре.
— Ние постоянно гледаме нататък — посочи единият с копието си накъм страцинските ридове, където бяха ромеите.
— А може да дойде и отсам — посочи Самуил противоположната посока, където беше българската войска.
Той мислеше за предателя, но не искаше да спомене пред войниците си тая проклета дума. Те не го разбраха.
По едно време царят усети, че часът бе дошъл. Толкова нощи бе прекарал под открито небе и толкова много, толкова често бе чакал да дойдат и да минат какви ли не съдбоносни часове. Самуил побърза да намери людете, които трябваше да дигнат войската, както беше решено, без тръби и рогове, без голям шум.
Пред него неочаквано изникна неговият зет Ашот — Григориевият син, както го нарече Василий Втори, за да не споменава истинското му име.
— И тебе ли не те хваща сън? — попита го царят и в гласа му прозвуча радост. Той си помисли, че зетят му не спи от преголямо усърдие, и добави, сякаш да зарадва и него: — Време е вече да тръгваме.
А предателят тъкмо него искаше да смути най-напред и още повече сега, когато бе дошъл часът. Той въздъхна и каза с голяма загриженост:
— Дано успеем… Те са много повече от нас.! И ако ни усетят, преди да ги ударим първи…
— Ще се потрудим да не ни усетят. Ти дръж добре людете си. Бързо и по-тихо. В това ще бъде целият ни успех: да ударим ромеите неочаквано в тъмнината. Нека бъдат те и пет пъти повече от нас. Ще се объркат.
— Жалко, че само на това трябва да се осланяме.
— Не, синко, аз и сега се осланям най-напред на войската си. Искам само да преодолея разликата между нас и врага.
Царят го отмина, но Ашот Таронит не побърза да отиде при войниците си.
Зачуха се сподавени гласове, сънливи и сърдити. Бяха се разтичали в тъмнината по-младите челници, десетниците будеха войниците и те сами все още сънливи. Подвикваха, викаха и по име, ритаха с крак, повличаха дълбоко заспалия по земята. Някой скачаше уплашен, друг въздишаше и проклинаше, трети не можеше да подигне, да отлепи сякаш главата си от земята и мучеше като гладно теле. Надигна се в полето обща врява, задрънкаха оръжията. Четирите редици на войниците се раздвижиха и се заплетоха като черна плитка през полето и през едва белеещия се път, краищата и се губеха надалеко в тъмнината. Далеко назад се чу пръхтене на коне — войници довеждаха конете на големите челници.
Най-сетне четирите войнишки редици се заогъваха и тръгнаха. Големите челници вървяха току зад тях, изправили се на конете си, и островърхите им шлемове се мяркаха сякаш между самите небесни звезди. Там беше и царят на коня си току зад войнишките редици. Зад него яздеха протокелиотите му, знаменосецът му, четиримата тръбачи; между тия мъже беше и неговият по-малък син, Давид, а коляно до коляно с момчето яздеше Радой.
Повечето от войниците влачеха нозе мълчаливо, сънливи и недоволни, като че ли не можеха да разберат защо ги събудиха толкова рано и къде ги водеха в тъмнината. Някои се блъсваха един в друг, избухваха караници тук и там:
— Що се спираш бе!
— Я го виж! Върви като сляп.