— Дигни копието си, дяволите да те нанижат на него! Очите ми ще изкараш.
Чуваха се тук и там строги, сподавени гласове:
— Тихо, тихо! Млъкнете вие там!
Шумът на хилядите стъпки по твърдата земя, през засъхналите треви, през храсти и камънаци не преставаше.
Накъм изток, над далечния невидим хоризонт неусетно се показа бледо, едвам доловимо сияние. Царят може би пръв го забеляза. Той се огледа вляво и вдясно, сякаш да провери дали са тук, по местата си, всичките му люде, всичките му войници, и рече тихо:
— Сега по-бързо, по-бързо…
Зачуха се гласове по редиците и се разнесоха нататък по двете посоки, като да беше единият ехо на другия:
— По-бързо. По-бързо…
Сиянието на скритата месечина се виждаше още по-ясно.
— По-скоро!
Радой посегна и подръпна наметката на царския син, да го позагърне:
— Не ти-ти ли е хладно…
— Не, не — поотдръпна се момчето едва-едва; то усещаше, то знаеше, че слугата искаше да го задържи, да го спре, да го отстрани оттук.
Старият слуга обичаше невръстния още син на Самуила с едно изеднаж пробудило се бащинско чувство, дълбоко и незадоволено. Някога той бе обикнал така по-големия син на Самуил, но Радомир скоро се бе изплъзнал от ръцете му. В любовта му към малкия сега имаше и много жалост — момчето беще син на воденичарката, беше сирак и едва отскоро царят открито го призна за свой син. То също се прилепи към стария човек — беше плах юноша, боеше се от людете, боеше се и от войната. Когато настана бягството през оная нощ край Вардар, Радой го намери и го поведе за ръка, като малко, уплашено дете. Но момчето обичаше възторжено своя баща — царя, и това негово чувство беше по-силно от всички други чувства в малкото му сърце. Баща му бе поискал да бъде войник и то опаса меч с всеотдайно въодушевение. Баща му бе го довел на това бойно поле и то беше готово да воюва. То бе копняло за баща си в своя самотен дом в Преспа, в който Самуил влизаше рядко, а сега той бе го взел със себе си, водеше го със себе си и нека бъде на война, нека бъде и в самата страшна смърт…
Войниците се изкачваха по страцинските височини. Стъпката им стана по-бавна, те усещаха зад себе си и дори някак в шията си пресекливото дъхане, влажното пръхтене на конете на челниците, които избързваха по нагорнището. Войнишките редици се сгъстиха повече, нагънаха се, навлязоха една в друга по неравната местност. Войниците чувствуваха близостта на врага и се умълчаха — чуваха се само хилядите стъпки, задавено покалшюване, тих звук на ударили се едно в друго оръжия; това беше като внезапно надигнал се вятър, който превива дървесата, повлича по пътищата прахове и дребни камъчета, спира за миг водата на реките и я разбива на едри пръски. Умълчала се бе сякаш и цялата нощ, движеха се само тия хиляди черни сенки и сиянието на скритата месечина ставаше все по-силно, разперило се вече доста нависоко по тъмното небе.
Врагът беше близу и българските войници очакваха да го видят, за да обтегнат лък, да мушнат с копие, да замахнат с меч, очакваха да го видят заспал на земята, скрит в шатъра или да бяга с обърнат гръб. И те се стъписаха отеднаж, редиците им се разбъркаха, когато врагът, сякаш все още невидим, се изпречи на пътя им — наскачаха неясни сенки срещу тях, лиснаха нестройно стрели, зазвънтяха мечове, дигна се върху едвам светлеещото небе гъсто плетище от копия. Сблъскването между двете войски беше един общ вик и стон — от-изненада и ужас, от смъртна болка, викаха и стенеха люде с пронизани гърди, с промушени гърла, с разбити глави, викаха още повече други, за да заглушат в самото си сърце обезумяващия ги страх, да уплашат врага, да го прогонят, викаха и от ярост, от воински бяс.
Внезапното сблъскване се превърна в продължителна битка, която се задържа на едно място. Ромеите тук бяха много повече, отколкото бе очаквал Самуил, и бяха проточени на по-широко разстояние. Това не бяха предни стражи, ами цяла войска, която бе очаквала неприятеля и първа го бе ударила. Двете войски стояха една срещу друга и като че ли бързаха да свършат, каквото бяха започнали, виковете позатихнаха. После застаналите една срещу друга вражески редици започнаха да се вплитат, да се врязват и битката се превърна в един страшен кипеж от черни сенки, яростни удари, прегракнали гласове.
Месечината се показа върху самата черта на далечния хоризонт. И кой би помислил сега за нея? Стана по-светло, заблестяха оръжията, броните, а войниците от двете страни започнаха още по-свирепо, по-упорито да се избиват. Сега те се виждаха по-ясно, разпознаваха се по-добре свои от чужди. Ала ведно с изгрялата светлина, със засилилия се кипеж на битката започна нещо да се променя в полза на ромеите. Те бяха по-малобройни и българите нападаха с още по-голямо настървение, но се забелязваше сред ромеите едно подреждане, като че ли всеки войник тъкмо сега намери мястото си; заставаха те един до друг в редици по пет или десет души и напираха в една посока, подреждаха се като клинове, които проникваха сред българските редици; виждаше се, че всяко нещо у тях ставаше с някаква пресметливост, и когато нападаха, и когато се защитаваха, бяха по-мълчаливи и по-съсредоточени, по-рядко пропущаха удар, по-навреме посрещаха и отбиваха вражеския удар, до всеки войник стоеше другарят му и навреме замахваше с меч или опъваше лък да му помогне. Българите налитаха с голяма сила, но като че ли сами се натъкваха на ромейските мечове и копия, не можеха да изтласкат ромейските редици, да ги разстроят и падналите българи бяха много повече от падналите ромеи. В боя бяха и всички войводи, всеки сред своя полк. Там, току зад гърба на войниците, беше и царят. Той познаваше тоя ред сред ромейските войници, следеше го и сега със завист и страх. Силата на българската войска беше повече в устрема й, та най-голямата негова грижа беше да предизвиква и поддържа в нея устрем. Не можеше да научи той своите на по-голямо търпение и самообладание. Ето и той самият сега едвам се въздържаше да не се втурне в боя наравно с войниците си. Не, това не беше нужно. Друго беше много по-нужно. Той се извърна и махна с ръка към най-близкия от протокелиотите си: