— Не… не.
— Тогава какво?
— Бях… Господи, скъпа, толкова съжалявам… Бях женен за друга жена.
— Откъде знаеш, че си бил женен?
— Бяхме заедно в леглото; носехме подобни брачни халки. И бяхме във вила в Нова Англия.
— Може би сте били у тях.
— Не. Разпознах някои от мебелите.
— Бил си женен за някоя друга — обобщи Мичико, сякаш се опитваше да смели идеята. Тя бе преживяла такъв шок наскоро, че може би й беше трудно да възприеме каквото и да било друго.
Лойд кимна.
— Ние — ти и аз — сигурно сме разведени или…
— Или?
Той сви рамене.
— Или може би изобщо не сме се оженили.
— Не ме ли обичаш вече? — попита Мичико.
— Разбира се, че те обичам. Разбира се. Но… виж, не съм искал да имам това видение. Изобщо не ми беше приятно. Спомняш ли си, когато си говорихме за обетите си? Спомняш ли си как обсъждахме дали да оставим в тях „докато смъртта ни раздели“? Ти каза, че е старомодно; каза, че никой вече не говори така. И да, ти все пак се бе омъжвала преди това. Но аз настоях да оставим тези думи. Така исках. Исках брак, който да продължи завинаги. Не като при моите родители — и не като при твоя първи брак.
— Ти си бил в Нова Англия — отбеляза Мичико, явно все още се опитваше да го проумее. — А аз бях в Киото.
— С малко момиче — припомни Лойд. Той направи пауза, колебаейки се дали да зададе измъчващия го въпрос. Но все пак го зададе, като избягваше погледа й, докато говореше: — Как изглеждаше момичето?
— Имаше дълга черна коса — отговори Мичико.
— И…
Тя извърна поглед.
— И азиатски черти. Изглеждаше японка. — После направи пауза. — Но това нищо не значи; много от децата на смесени двойки приличат повече на единия родител, отколкото на другия.
Лойд почувства как сърцето му се свива.
— Мислех, че сме предназначени един за друг — започна той нежно. — Мислех…
Млъкна, неспособен да каже: „Мислех, че си сродната ми душа.“ Очите му пареха — явно и с нейните беше същото. Мичико ги избърса с опакото на дланта си.
— Обичам те, Лойд — каза тя.
— И аз те обичам, но…
— Да — отвърна Мичико. — Но…
Той се пресегна и докосна ръката й, която сега беше върху масата. Тя се вкопчи в пръстите му. Двамата седяха безмълвно много дълго време.
Тео поседя малко в колата си на улицата пред къщата на Дрешерови, размишлявайки усилено. Беше застрелян от 9-милиметров глок; от полицейските шоута, които бе гледал, знаеше, че глокът е полуавтоматичен пистолет, популярен сред полицаите по целия свят. Но патроните бяха американски; може би този, който беше дръпнал спусъка, бе американец. Разбира се, Тео вероятно все още не беше срещал човека, който някой ден щеше да пожелае смъртта му. Сигурно почти нямаше препокриване на сегашния му кръг от приятели, познати и колеги с онези от след двайсет години.
Въпреки това младият учен вече познаваше доста американци.
Но не познаваше никого добре. Никого, освен Лойд Симко.
Разбира се, Лойд всъщност не беше американец. Той бе роден в Канада. И канадците също не обичаха оръжия — те нямаха Втора поправка в конституцията или каквото и да е от проклетите неща, които караха американците да мислят, че могат да се разкарват насам-натам въоръжени.
Но Лойд бе живял в САЩ седемнайсет години, преди да дойде в ЦЕРН — първо в Харвард, после, покрай експеримента с Теваторн — във Фармлаб край Чикаго. И, според собственото му признание, щеше да живее отново в САЩ по време на виденията. Можеше да си намери пистолет достатъчно лесно.
Но не… Лойд имаше алиби. Той е бил в Нова Англия, когато Тео е бил… Как се изразяваха американците в подобни случаи? Когато Тео е бил похарчен.
Само дето…
Само дето убийството на Тео е станало на 21 октомври, а видението на Лойд, както и виденията на всички останали, е от 23 октомври.
Лойд беше разказал видението си на Тео — първо се оправда, че все още не го е споделил с Мичико, но гъркът настоя и Симко отстъпи, макар и да поиска от младия си колега да се закълне да пази чутото в тайна. Лойд разправи, че във видението си се люби с възрастна жена, вероятно тогавашната му съпруга.
Възрастните хора сигурно не правят любов толкова често, мислеше си Тео. Наистина, най-вероятно се любят само в специални случаи. Като например когато единият от тях се върне след дълго отсъствие. Полетът от Швейцария до Нова Англия беше само шест часа… и то понастоящем. След двайсет години сигурно щеше да е много по-малко.