Когато пристигна в апартамента на Руш, беше малко след осем вечерта.
— Благодаря ви, че се съгласихте да ме видите — каза Тео.
Руш беше в средата на трийсетте, слаб, с руса коса и очи с цвят на графит. Той отстъпи настрани, за да пусне Тео в малкия апартамент, но изобщо не изглеждаше щастлив, че има посетител.
— Трябва да ви кажа — изрече той на английски, — че предпочитам да не бяхте идвали. Това е много труден период за мен.
— О?
— Изгубих жена си по време на… както и да го наричате. Немската преса го означава с Der Zwischenfall — „Инцидентът“. — Поклати глава с укор. — На мен ми изглежда крайно неподходящо.
— Съжалявам.
— Бях си тук, вкъщи, когато това се случи. Нямам часове във вторник.
— Часове?
— Аз съм доцент по химия. Но жена ми… тя загина на връщане от работа.
— Много съжалявам — каза искрено Тео.
Руш сви рамене.
— Това няма да я върне.
Младият учен кимна, съгласявайки се. Но беше доволен, че Беранже бе отказал толкова категорично на Лойд да обяви публично за връзката на ЦЕРН с инцидента — съмняваше се, че Руш щеше да разговаря с него, ако знаеше за тази връзка.
— Как ме намерихте?
— Съобщение… получавам много съобщения. Хората изглеждат заинтригувани от моето… моето проучване. Някой ми писа по електронната поща, за да ми предаде думите ви, че във видението си сте гледали новинарски репортаж за моята смърт.
— Кой?
— Един от съседите ви. Не мисля, че има значение точно кой. — Тео не се беше заклел да пази тайна, но не му изглеждаше благоразумно да назове източника си. — Моля ви — продължи той, — изминах дълъг път и платих доста, за да мога да говоря с вас. Сигурно има още нещо, което можете да ми кажете, освен онова, което чух по телефона.
Руш явно поомекна.
— Предполагам. Вижте, съжалявам. Нямате си представа колко много обичах жена си.
Тео хвърли поглед на стаята. На един нисък рафт за книги имаше снимка: Руш, изглеждащ около десет години по-млад от сегашната си възраст, и красива жена с тъмни коси.
— Това тя ли е? — попита гъркът.
Руш изглеждаше, сякаш сърцето му е прескочило някой удар — сякаш си беше помислил, че Тео посочва жена му, в плът и кръв, като по чудо оцеляла. Но после погледът му се спусна към снимката.
— Да — каза той.
— Много е красива.
— Благодаря ви — промърмори Руш.
Тео изчака известно време, след което се обади отново:
— Разговарях с няколко души, които са чели вестници или онлайн статии за моето… моето убийство, но вие сте първият, който е гледал нещо по телевизията. Моля ви, какво можете да ми разкажете за това?
Руш най-после го покани с жест да седне, което Тео направи — близо до снимката на покойната фрау Руш. Пред масичката за кафе, на която имаше купа, пълна с грозде — вероятно един от новите генномодифицирани сортове, които остават сочни дори без да се замразяват.
— Няма много за разказване — започна Руш. — Въпреки че, като се замисля, имаше нещо странно. Новините не бяха на немски. Бяха на френски. А тук, в Германия, няма много френски новинарски канали.
— Имаше ли ги буквите от логото на канала?
— Вероятно — но не им обърнах никакво внимание.
— Разпознахте ли водещия?
— Водещата. Не. Но беше добра. Много отривиста. И не е изненадващо, че не я разпознах — тя определено беше под трийсет, което означава, че е на по-малко от десет години сега.
— Беше ли изписано името й? Ако успея да я намеря сега, видението й ще бъде, че води тази новинарска емисия, разбира се, и може да се сети нещо, което вие не си спомняте.
— Не гледах новинарската емисия на живо; беше на запис. Видението ми започна как превъртам напред; обаче не използвах дистанционно. По-скоро плейърът отговаряше на гласа ми. Записът не беше на лента; въпреки увеличената скорост изображението бе абсолютно ясно, без никакви трептения или смущения. — Той направи пауза. — Както и да е, когато на фона зад нея се появи снимката на… предполагам, че вашата, въпреки че бяхте по-възрастен, разбира се — спрях да превъртам и започнах да гледам. Под изображението пишеше: „Un Savant tué“ — „загина учен“. Предполагам, че заглавието ме е заинтригувало — сещате се, нали аз самият съм учен.