— И изгледахте целия репортаж?
— Да.
На Тео му хрумна една мисъл. Ако Руш бе изгледал целия репортаж, той трябва да е траел по-малко от две минути. Разбира се, три минути бяха цяла вечност по телевизията, но…
Но целият му живот, побран в по-малко от минута и четирийсет и три секунди…
— Какво каза репортерката? — попита той. — Всичко, което си спомните, може да е от помощ.
— Наистина не си спомням много. И на мен самият сигурно бъдещето щеше да ми е интересно, но предполагам, че се паникьосах. Имам предвид — какво, по дяволите, ставаше? Както си седях на масата в кухнята, пиех си кафето и преглеждах изпитни работи на студенти, и изведнъж всичко се промени. Последното нещо, което ме интересуваше, бяха подробностите от някакъв новинарски репортаж за някой, когото не познавах.
— Разбирам, че сигурно е било много дезориентиращо — съгласи се Тео, макар да подозираше, че като човек, нямал видение, вероятно изобщо не разбираше какво е. — Въпреки това, както казах, всяка подробност, която си спомните, може да е от полза.
— Ами жената каза, че сте учен — мисля, че физик. Вярно ли е това?
— Да.
— И каза, че сте били — ще бъдете — на четирийсет и осем години.
Тео кимна.
— Каза още, че сте застрелян.
— А спомена ли къде?
— А, мисля, че в гърдите.
— Не, не. Къде съм застрелян — на какво място?
— Боя се, че не каза.
— В ЦЕРН ли е било?
— Каза, че сте работели в ЦЕРН, но… но не си спомням да е казвала къде сте убит. Съжалявам.
— Споменавала ли е спортна арена? Боксов мач?
Руш изглеждаше изненадан от въпроса.
— Не.
— Спомняте ли си още нещо?
— Съжалявам, но не.
— Каква беше следващата новина? — Не знаеше защо зададе този въпрос… Може би за да разбере на кое място в новинарската емисия е сложен.
— Съжалявам, но не знам. Не гледах повече от новините. Когато репортажът за вас свърши, започна реклама — за компания, която позволява да проектирате бебета. Това ме очарова — мен, от 2009 година, — но онзи от 2030-а изглежда не проявяваше интерес. Той просто изключи… е, то всъщност не беше телевизор, разбира се, а нещо с плосък екран, висящо на стената. Но той просто го изключи… каза думата „Стоп“ и екранът стана тъмен, просто моментално, не постепенно. И тогава той — аз — ние се обърнахме и… Предполагам, че бях в хотелска стая; в нея имаше две големи легла. Отидох при едно от леглата и легнах върху него, както си бях облечен. И прекарах останалата част от времето, като просто гледах в тавана, докато видението ми не свърши и не се озовах отново пред кухненската маса. — Той направи пауза. — Разбира се, имах грозна цицина на челото си — бях си ударил главата в повърхността на масата, когато видението е започнало. И бях залял ръката си с горещо кафе; сигурно съм бутнал чашата, когато съм падал напред. Извадих късмет, че не се изгорих сериозно. Отне ми известно време да си събера мислите, а после установих, че всички в сградата са имали подобни халюцинации. Тогава се опитах да се обадя на жена си, само за да установя, че… че… — Той преглътна. — Отне им известно време да я намерят и да се свържат с мен. Била се изкачила почти догоре на едни стълби, когато дошъл припадъкът, и паднала долу от шестото или седмото стъпало. Счупила си врата.
— Господи! — реагира Тео. — Съжалявам.
Руш кимна, просто приемайки коментара.
Нямаше какво друго да си кажат, а освен това Тео трябваше да се върне на летището; не искаше да плаща за хотел в Берлин.
— Много благодаря, че ми отделихте от времето си — каза той. Бръкна в джоба си и извади визитна картичка. — Ако си спомните нещо друго, което мислите, че може да е от полза, ще се радвам да ми се обадите или да ми изпратите имейл.
Подаде картичката на Руш. Мъжът я взе, без да я погледне. Тео излезе.
На следващия ден Лойд се върна в кабинета на Гастон Беранже. Този път пътешествието трая дори по-дълго: попадна на причакваща го в засада група почитатели на единната теория на полето. Когато най-накрая се добра до кабинета на генералния директор, Лойд каза:
— Съжалявам, Гастон, може да опиташ да ме изгониш, ако искаш, но трябва да направя публично изявление.