— Мисля, че бях ясен…
— Ние трябва да направим изявление. Виж, току-що говорих по телефона с Тео. Знаеше ли, че вчера е ходил до Германия?
— Не мога да следя къде ходят повече от три хиляди души, работещи тук.
— Той е ходил до Германия — без предварително резервиране на билет, и му е излязло доста евтино. И знаеш ли защо? Защото хората се страхуват да летят със самолет. Целият свят е все още парализиран, Гастон. Всички ги е страх, че преместването във времето може да се случи отново. Погледни във вестниците или по телевизията, ако не ми вярваш; аз самият току-що го направих. Всички избягват да спортуват, карат кола само когато е необходимо и не летят със самолет. Сякаш очакват всичко да се повтори. — Лойд си спомни отново за съобщението, което баща му му беше оставил. — Но то няма да се повтори, нали? Докато ние не повторим онова, което направихме, няма начин преместването във времето да се повтори. Не можем да допуснем това да продължава. Вече причинихме достатъчно вреда. Не можем да допуснем хората да ги е страх да се върнат към стария си начин на живот, доколкото е възможно да го направят.
Беранже се замисли над думите му.
— Хайде, Гастон. Така или иначе скоро някой ще издаде тайната.
Генералният директор въздъхна.
— Знам. Мислиш ли, че не го знам? Не искам да съм пречка за никого тук. Но трябва да помислим за последствията — за юридическите последствия.
— Със сигурност ще е по-добре да си признаем вината, отколкото някой друг да ни обвини публично.
Беранже гледа в тавана известно време.
— Знам, че не ме харесваш — заяви той, без да поглежда Лойд в очите. Канадецът отвори уста, за да възрази, но Гастон вдигна ръка. — Не си прави труда да отричаш. Никога не сме се разбирали; никога не сме били приятели. Част от причините за това са естествени, разбира се — същото може да се види във всяка лаборатория по света. Учени, които мислят, че администраторите съществуват само за да пречат на работата им. Администратори, които се държат сякаш учените само създават неприятности. Но не е само това, нали? Без значение какво работим двамата, ти не ме харесваш. Никога не съм спирал да мисля за персонала по този начин. Винаги съм знаел, че някои хора не ме харесват и никога няма да ме харесват, но никога не съм допускал, че това може да е по моя вина. — Той направи пауза, после леко сви рамене. — Но може и аз да съм виновен. Не съм ти казвал какво беше моето видение… няма да ти кажа и сега. Но то ме накара да се замисля. Може би твърде много съм се борил с теб. Мислиш, че трябва да направим изявление? Господи, не знам дали това е правилно или не. Но не знам също и дали да си мълчим е правилното решение. — Той млъкна за момент. — Между другото, може да се направи паралел — нещо, което да хвърлим на пресата, аналогия, която да демонстрира, че не сме виновни.
Лойд повдигна вежди.
— Срутването на Тахомския мост.
Лойд кимна. На 7 ноември 1940 година настилката на Тахомския висящ мост започнала да се руши. Скоро целият мост взел да се люлее нагоре-надолу, докато най-накрая не се срутил. Всеки студент по физика по света е гледал този филм и десетилетия наред се е давало най-правдоподобното обяснение: че вероятно вятърът е предизвикал естествен резонанс у моста, карайки го да се люлее на вълни.
Разбира се, навремето хората си казали, че строителите на моста е трябвало да предвидят това; в края на краищата резонансът е известен от толкова отдавна, отколкото и камертоните. Но обяснението с резонанса е било погрешно; резонансът изисква голяма прецизност — ако не беше така, всеки певец би могъл да разбие кристална чаша — и случайният вятър със сигурност не би могъл да го предизвика. Не, през 1990 година било демонстрирано, че Тахомският мост се е разрушил заради фундаменталната нелинейност на висящите мостове, следствие от теорията на хаоса — клон от науката, който дори не е съществувал, когато мостът е бил строен. Инженерите, които са го проектирали, не са били виновни; нямало е начин с тогавашните си познания да предвидят или предотвратят срутването.
— Ако бяха само виденията — каза Беранже, — нямаше да има нужда да си пазим задниците, знаеш; предполагам, много хора щяха да ни благодарят. Но ги има всичките тези автомобилни катастрофи, хора, паднали по стълбите и така нататък. Готов ли си да поемеш вината? Защото жертвата няма да съм аз и няма да е ЦЕРН. Когато се стигне до това, няма значение колко ще говорим за Тахомския мост и непредвидимите последствия — хората ще искат точно определена човешка изкупителна жертва и много добре знаеш, че това ще бъдеш ти, Лойд. Експериментът беше твой.