Кубът се разшири нагоре в блок и повечето от цветните линии на жизнените пътища се издължиха нагоре във вътрешността му. Плуващото око скочи нагоре и се приближи към връхната стена на удължения блок.
— За две минути ние наблюдавахме от друга гледна точка жизнените си пътища.
Бърнард Шоу се размърда в креслото си.
— Значи казвате, че време-пространството е като група филмови кадри, наредени един върху друг, и „сега“ е светещият в момента кадър?
— Това е хубава аналогия — одобри Лойд. — Всъщност тя ще ми помогне за следващия ми пример, а той е следният: да речем, че гледате „Казабланка“, който е моят любим филм. И да речем, че на екрана в момента е точно тази сцена.
Зад Лойд Хъмфри Богарт казваше:
— Щом си го изсвирил за нея, ще го изсвириш и за мен. Щом тя го е изтърпяла, ще го изтърпя и аз.
Дули Уилсън не отвърна на погледа на Боги.
— Не си спомням думите.
Богарт процеди през стиснатите си зъби:
— Свири!
Уилсън погледна към тавана и започна да пее: „Докато времето минава“, а пръстите му затанцуваха върху клавишите на пианото.
— А сега — каза седналият пред екрана Лойд, — фактът, че виждате този кадър в момента — докато казваше „този“, изображението на Дули Уилсън върху екрана замръзна, — не означава, че останалата част от филма е по-малко неизменна или реална.
Внезапно изображението се промени. Самолет, изчезващ в мъглата. Издокараният Клод Рейнс погледна към Богарт.
— Може би ще е по-добре за известно време да изчезнеш от Казабланка — заяви той. — В Бразавил има гарнизон на Френския легион. Може пък да ме убедиш да ти уредя прехвърляне.
Боги леко се усмихна.
— Заповед за прехвърляне? С удоволствие бих попътувал. Но това по никакъв начин няма да се отрази на облога ни. Все още ми дължиш десет хиляди франка.
Рейнс повдигна вежди.
— И тези десет хиляди франка ще покрият нашите разноски.
— Нашите разноски ли? — попита изненадано Богарт.
Рейнс кимна.
— Аха.
Лойд ги изпрати с поглед, докато се отдалечаваха в нощта.
— Луи — казва Богарт. Симко знаеше, че гласът му е допълнително наслагвай след снимките. — Това може да е началото на едно прекрасно приятелство.
— Разбирате ли? — попита ученият, обръщайки поглед отново към камерата и към Шоу. — Може да гледате в момента как Сам свири „Докато времето минава“ за Рик, но краят е Винаги неизменен. Когато за пръв път гледате „Казабланка“, седите на ръба на стола, чудейки се дали Илза ще тръгне с Виктор Ласло или ще остане с Рик Блейн. Но отговорът винаги е бил и винаги ще бъде един и същ: проблемите на двама обикновени хора нямат абсолютно никакво значение в този побъркан свят.
— Искате да кажете, че бъдещето е също толкова неизменно, колкото и миналото? — попита Шоу, който изглеждаше по-несигурен от обикновено.
— Определено.
— Но, доктор Симко, с цялото ми уважение, това като че ли няма смисъл. Искам да кажа, а свободната воля?
Лойд скръсти ръце пред гърдите си.
— Няма такова нещо като свободна воля.
— Разбира се, че има — възрази Шоу.
Канадецът се усмихна.
— Знаех, че ще кажете това. Или по-точно, всеки, гледайки нашите кубове на Минковски отвън, е знаел, че ще го кажете… защото то вече е издялано върху камъка.
— Но как е възможно? Ние вземаме милион решения дневно; всяко от тях оформя бъдещето.
— Вие сте взели милион решения вчера, но те са неизменни — няма начин да се променят, колкото и да съжалявате за някои от тях. И вие ще вземете милион решения утре. Няма разлика. Вие си мислите, че имате свободна воля, но всъщност нямате.
— Да видим дали съм ви разбрал, доктор Симко. Вие твърдите, че виденията не са от едно от възможните развития на бъдещето. Твърдите, че са от бъдещето — единственото, което съществува.
— Абсолютно. Ние наистина живеем във вселената на блок на Минковски, и понятието за „сега“ всъщност е илюзия. Бъдещето, настоящето и миналото са еднакво реални и еднакво неизменни.